— Татанка-йотанка! Татанка язди през брода…
Камък с рога се беше облегнал на кола. Стоеше като човек, окачен през мишниците. Коленете му трепереха, раменете му се бяха привели напред, погледът му беше изцъклен, но той все още не падаше.
Най-после отново се свечери.
През прерията долетяха в разтеглен галоп трима ездачи. Изкачиха се на възвишението, за да могат да обгърнат целия бивак с поглед. Хорът на танцуващите мъже и жени ги заля:
— Татанка-йотанка…
Единият ездач вдигна ръка:
— Татанка-йотанка идва! Той иде!
Само Четансапа забеляза от всички танцуващи вестителя. Той изкрещя:
— Той идва! Той идва!
Танцуващите спряха. Всички нададоха радостни възгласи, както се провикваха, когато дни наред бяха танцували Танца на бизоните и накрая той се бе увенчал с успех и се бе задало бизонско стадо.
Хавандшита се изправи от тревата и се огледа объркан. Вдигна отново ножа и се опита да си пробие път през най-вътрешния кръг на танцуващите мъже до кола, но нова песен го блъсна и пое като сред огнен и омагьосан кръг и мъжете отново затанцуваха, наредени гъсто един до друг:
— Татанка-йотанка, Татанка-йотанка! Татанка-йотанка!
Хавандшита се олюля. Когато сякаш напълно разбра какво се беше случило, през Конския поток вече яздеше малка група непознати бойци и вождове. Те водеха и впрегнати коне, яздени от младежи. Конете влачеха след себе си плазове, които пренасяха заедно с коловете за голяма шатра и чергила, завивки и всичко необходимо. Ездачите придружаваха транспортните коне. Сред тях се открояваха един мъж с орлово перо, чиято сериозна и тежка осанка и здраво стиснати устни изразяваха заедно с богатото облекло достолепието му.
Пеещите замлъкнаха, групите на танцуващите мъже и жени се разпръснаха. Великото събитие се бе случило, тайнството, изглежда, бе сполучило.
Татанка-йотанка слезе бавно от коня и се приближи към Хавандшита, който стоеше сам.
— Там, където стоиш ти, ще издигна своята заклинателска шатра — каза по-великият и по-почитан заклинател. — Остани на място!
Хавандшита се подчини. Младежите, които бяха яздили товарните коне и бяха помощници на великия вожд и заклинател, смъкнаха плазовете от гърбовете на мустангите и сякаш за миг заклинателската шатра на Татанка бе издигната. Върховете на прътите се скръстиха над Хавандшита. Изпънаха чергилата и Хавандшита изчезна от погледите на стоящите наоколо в новоиздигнатата шатра.
Татанка-йотанка пристъпи към обредния кол. Двама бойци се приближиха. Те изляха ледено студена вода върху главата и гърба на Камък с рога и му дадоха да пие. Той вдигна глава и погледна Татанка-йотанка право в очите. Четансапа и Стария гарван също пристъпиха напред.
— Чух, че пеехте, танцувахте и ме очаквахте — заговори Татанка-йотанка. — Ето, аз дойдох. Съвещавахте ли се основно, като бойци, за съдбата на Камък с рога, сина на Матотаупа?
— Съвещавахме се — отвърна Четансапа. — Мъжете на Мечата орда искат да приемат отново в своите шатри Камък с рога, сина на Матотаупа. От три лета и зими насам той не е убивал вече дакота, но в продължение на две лета умряха повече от сто души златотърсачи под знака на Великата мечка. Камък с рога е готов да се бие заедно с нас срещу дългите ножове.
— Осъзна ли той, че е виновен и че и Матотаупа, неговият баща, беше виновен?
— Да.
— Какво казва Хавандшита?
— Неговите думи бяха против Камък с рога. Той беше решил, че синът на предателя не бива да бъде назоваван повече с никакво име и не бива да умре с почести. Мъжете трябваше да го заплюват, а жените да го подиграват и да го убият. Но когато ние не се съгласихме да оставим Камък с рога да бъде опозорен, а се съвещавахме като мъже за най-добрия измежду нас, Хавандшита поиска да го убие със свещения нож.
— Хавандшита неправилно е разтълкувал знамението на духовете. Аз ще го поуча тази нощ в моята заклинателска шатра да разгадава по-добре духовете. Хау. Отнесете Камък с рога в неговата типи. Когато слънцето изгрее за втори път и се изкачи на небето, нека се събере Съветът, защото аз искам да изслушам бойците на Мечата орда и имам да им кажа още някои неща. Хау!
Придружен от трима възрастни бойци с орлови пера в косите, Татанка-йотанка се отправи към своята заклинателска шатра.
Четансапа и Къдрокосия Чапа отнесоха Камък с рога в родната му типи.
Унчида и Уинона приготвиха постелята. Камък с рога падна върху нея и другарите му се сбогуваха, защото той беше изнурен до смърт. Беше стоял тридесет и шест часа на кола и часове наред заобиколен от пламъци и дим.
Пи от водата, която Унчида му подаде, и я остави да посипе лековити билки върху раните от изгарянето. Погледна я в лицето и срещна очите й, които бе видял за последен път след смъртта на Харпстена. В този миг той знаеше, че вече си беше у дома.