Отправените към него от всички страни погледи говореха ясно, че мъжете се възхищават от своя новоизбран боен вожд. Измъченото му лице представяше странен контраст с пищността на облеклото; но и в най-леките му движения вече се чувствуваше отново предишната енергия. Той седна до Четансапа и взе в ръце двуцевната карабина, подарък от Тасунка-витко.
Произнесоха още няколко речи. Токай-ихто ги изслуша разсеяно. Той отново беше сред хора, които му се доверяваха. Отново беше син, брат и приятел, другар по борба и вожд. Беше получил нова задача, голяма и почтена задача. Тя отговаряше на онова, за което той се бе учил като момче и се бе закалявал като мъж. Тя го извисяваше над всички останали. Въпреки всичко обаче в тази задача за боен вожд се съдържаше един въпрос, който не можеше да бъде решен. Белите мъже бяха безброй много. В сравнение с тях червените бойци бяха малобройни и зле въоръжени; нямаха патрони. В съвещателната шатра Камък с рога беше единственият, който наистина познаваше белите мъже и затова не можеше да не предвижда безнадеждността на борбата за свобода на своето племе, което въпреки всичко бе решен да води. Той не бе казал всичко, което знаеше и мислеше, и така в живота му отново се промъкна мълчание и нова лъжа. Но той не знаеше още как може да премахне тази лъжа, защото искаше да се бие срещу убийците на своя баща и срещу онези, които крадяха тяхната земя, дори това да би струвало и неговия живот, и живота на всички. Помислеше ли за убития си баща, омразата му ставаше безразсъдна.
Съвещанието бе приключено.
Камък с рога не можа да откаже на поканата да участвува в един тържествен обед в шатрата на Стария гарван, която бе приета от всички знатни мъже. Щом учтивостта му позволи това, той побърза да напусне шатрата. Свали короната от орлови пера и празничната дреха в своята собствена шатра и заедно с другарите си от детинство Четансапа и Къдрокосия Чапа излезе на възвишението край конското стадо. От това възвишение се бе провело на времето едно паметно състезание по езда на младежите, в което Харка бе взел участие още като дванадесетгодишен.
От върха на възвишението Камък с рога оглеждаше околността и запя тихо тайнствената песен, с която бе опитомил кулестия жребец. Само след час сред прерията се появиха кулестият жребец и бялата кобила. Жребецът душеше и бе изострил уши. После дотича с радостни скокове пъргав като малко конче. Камък с рога тръгна бавно насреща му. Животното го изчака, после отново пристъпи малко напред. Най-после те сложи ноздри на врата на своя господар. Камък с рога го яхна и го отведе в стадото.
Другарите му поклатиха глава, защото никога досега не бяха виждали подобно нещо. Ала Камък с рога нямаше желание да им разкаже историята на този кон и да разкрие с това част от историята на своето кръвно побратимяване с Планински гръм. Той бе заключил дълбоко в себе си всичко, което се отнасяше до живота му като прокуден.
Новият боен вожд на Мечата орда спеше вече трета нощ в своята шатра. Беше му много топло, той отметна и за през нощта едно чергило. Отмести облегалката за главата и накара черното си вълчо куче да легне на същото място, както то бе правило винаги през последните две години. Кучето струваше повече от двама постови. Младият вожд се загърна в своята износена завивка, върху която бяха изрисувани подвизите на баща му, и остави до себе си оръжията, както и украсения с раковини колан от шатрата на предадения вожд Оцеола.
Спа дълбоко. На разсъмване вече беше буден и отпочинал. Свършено беше със спомените и всякакво безделие.
Младият вожд проведе първото съвещание за своите ловни и бойни планове в своята типи. Предстояха пролетта и ловът на бизони. Разпределиха ловните съгледвачи. Крайно време беше да намерят бизони; Камък с рога също се нуждаеше от ловна плячка за своята шатра. Не смяташе да нападне малкия форт, в какъвто се бе превърнал блокхаусът с палисадата край Ниобрара, защото това щеше да коства много големи загуби на хора. Но нямаше да остави на спокойствие белите мъже там. Щеше да напада и убива заедно с Червените елени тамошните дълги ножове, щом те излезеха непредпазливо вън от палисадата или стояха на пост, или се къпеха. Те трябваше да живеят като пленници зад своите колове, а мъжете на Мечата орда щяха да ограбват снабдяващите ги с патрони техни транспорти.
Младият боен вожд реши още след няколко дни да тръгне към Ниобрара и да поеме пътя на борбата.