Харка се стресна сред мислите си, защото Силен като елен му каза нещо.
— Отсреща в онази малка горичка — Силен като елен посочи с ръка натам — ще останем да пренощуваме. Там ще намерим вода, дърва и закрила срещу вятъра.
Харка, разбира се, беше съгласен и двамата насочиха мустангите си към горичката от борове и храсти. Най-напред претърсиха горичката, но не намериха нищо съмнително — нито, човешки, нито хищнически следи. От земята извираше извор, край който мъх и трева се бореха за място; изтичащата вода се спускаше в малък поток. Водата му беше вкусна. Мустангите тръгнаха да си търсят храна. Под лешниковите храсти на края на горичката се въргаляха още лешници, презимували тук. Момчетата счупиха няколко и ги изядоха за занимавка и защото им беше вкусно. После тръгнаха да съберат изсъхнали клони и стъкнаха между дърветата малък лагерен огън. Когато огънят се подпали, те оставиха клоните да горят само на края и ги натикаха по-дълбоко под покритата с пепел жарава. Колкото по-тъмно ставаше наоколо, толкова по-силно блестяха искрите.
Момчетата изкормиха кокошките, които бяха простреляли. Миризмата на дивеча сякаш не раздразни само техните ноздри. Сред прерията, не много далеч от горичката, излаяха два койота. Харка, който добре умееше да подражава на животински викове, отвърна на шега на двата звяра, докато Силен като елен постави изкормените кокошки в топлата жарава, за да ги изпече. Койотите се ядосаха и залаяха яростно и Харка се зае да им отговори във всички вълчи гами, докато Силен като елен се превиваше от безшумен смях. Двата виещи вълка така се бяха увлекли от миризмата на кокоша кръв и от караницата с Харка, че сякаш съвсем не усещаха, че до тях долита и миризма на „хора“. Накрая двата койота дори се появиха върху билото на отсрещното възвишение. По козината им можеше да се съди, че са дебели, макар че след прекараната зима те навярно нямаха много месо около ребрата си. Харка изрева високо като отстъпващ койот и двата звяра върху височината залаяха с високо вдигнати нагоре глави със засилващ се победен вой. Този именно миг използуваха двете момчета. Те грабнаха лъковете и стрелите и отпратиха своите украсени с пера стрели. Не беше трудно да се прицелят и да улучат, макар че вече беше нощ. Воят престана, тъй като остриетата на стрелите се бяха заболи в гърлата на зверовете. Силен като елен и Харка избързаха натам и завариха койотите тъкмо когато издъхваха. Доубиха ги бързо и пренесоха плячката си до огъня. Там одраха зверовете не с камата с две остриета, която носеха за оръжие, а с широкия си нож с едно острие. Месото захвърлиха. Дебелите кожи обаче решиха да вземат със себе си. Щяха да им останат за спомен от малкото ловно приключение.
След като двете момчета се заситиха с печена кокошка, решиха да легнат да спят и се замислиха дали все пак ще трябва единият от двамата да остане на пост.
Силен като елен смяташе, че това не е необходимо, тъй като мустангите бързо надушват всяка опасност. Той поне беше сигурен, че неговият пъстър кон би го събудил веднага, ако се случеше нещо. Харка очакваше същото от своя сив жребец. Така двете момчета се загърнаха спокойно в бизонските си завивки и изтегнаха крака към огъня. Някъде отдалече група едри вълци завиха към месеца. Докато конете продължиха да пасат и след това се унесоха стоешком в лек сън, който не изключва изостреното внимание, момчетата склопиха очи.
Нощта мина спокойно и двете момчета се събудиха освежени, преди още слънцето да бе изгряло. На изток обаче слаб светлик издаваше настъпването на утрото. Закусиха сушено бизонско месо, заситиха жаждата си от извора и веднага се приготвиха да продължат пътя си на запад.
Скалистите планини, към които те се приближаваха, потъваха все повече и повече за поглед зад непосредствено израстващите пред двамата ездачи предпланини. Боровата гора заемаше вече по-големи площи — долини и височини, но Силен като елен не навлизаше в нея и предпочиташе ивиците ливади, по които конете можеха да се придвижват по-бързо и откъдето по-лесно можеше да се наблюдава околността. Момчетата бяха много внимателни, защото горите постоянно крият изненади, които могат да доведат до опасности, ако човек късно ги забележи. Те поемаха дълбоко въздуха не само за да дишат, а и за да проверят всяка миризма. Дъхът на листа се смесваше с дъха на смола, но дим не се надушваше отникъде. Слухът им долови шум от вълни. В долчинката една река се спускаше буйно през дълбоката клисура; шумът и плисъкът на водата й достигаше чак до тях.