Не им остана време да си починат обаче, защото пъстрият кон бе избягал в тъмната гора и сивият жребец се канеше да го последва. С три огромни скока Харка се озова при своя мустанг и го яхна. По храстите можеше да се види откъде бе избягал пъстрият жребец.
— Остави… аз сам ще го доведа! — извика Силен като елен на своя другар и изчезна в гъстака.
Много по-лесно беше да се хване мустанг в гората, отколкото сред свободната прерия, тъй като животното не може да развие изцяло бързината си сред дърветата, пък и е много по-лесно да се издебне там скришом. Затова Харка не се безпокоеше, че Силен като елен няма да успее да намери своя сив жребец. Самият той остана край потока, навлезе в плитчината на прага и се ослушваше дали мечката все още се движи някъде наблизо. Да се бориш с мечка, беше много по-трудно, отколкото с дива котка. Харка не вярваше, че животното, което обикаляше из този край, може да бъде опасната гризли. Предположи, че ще е някоя кафява мечка. Той твърде добре познаваше ръмженето и съскането на мечките гризли, за да може да се заблуди. Спомни си отново деня, в който бе излязъл заедно с баща си от бивака край Конския поток на път за Мечия поток и бе взел участие в лова на една гризли. Това се бе случило през миналото лято малко преди да отлъчат баща му от родното племе.
Засега мечката не се чуваше. Тя или дебнеше някъде, скрита в гората, или бе продължила пътя си, след като бе видяла неуспеха на рисовете. Силен като елен бе хванал отново своя сив мустанг и се върна заедно с него.
И двете момчета не мислеха вече за сън през тази нощ. Отведоха конете край брега и останаха до тях. Миризмата на кръв, която се носеше от убитите рисове, все още плашеше конете. Тя можеше да привлече и други хищници, и главно вълци. Затова момчетата трябваше да бъдат непрекъснато нащрек. Вниманието им беше така изострено, че те въобще не усещаха нарастващата умора и влагата.
Първото нещо, което им направи отново впечатление след продължителна тишина, беше пращене, сякаш някакво огромно тежко животно пристъпваше през долната част на гората, без много да се оглежда. Двете момчета предположиха, че това бе мечката, която си отиваше. Пращенето заглъхна, но вместо него се разнесе сърдито фучене на около сто и петдесет крачки разстояние надолу в гората, именно оттам, където звярът сигурно се бе оттеглил. Фученето стана яростно и след това сякаш се започна някаква дива борба. Невъзможно беше човек да не познае шума, който вдигат борещи се и взаимно хапещи се зверове. Момчетата бяха изопнали всичките си нерви и жили и всеки стискаше метателното си оръжие в ръка. Долу в гората зави вълк и сега вече момчетата бяха сигурни какво ставаше там. Мечката се бе натъкнала на вълци и сега зверовете люто се давеха помежду си. В този миг мечката изръмжа диво и победоносно и шумът от борбата заглъхна. Накрая се чу как мечката продължи пътя си по склона надолу.
Тази опасност поне засега беше отминала.
Момчетата жадуваха от все сърце да се развидели, но трябваше да чакат търпеливо още много часове, тъй като звездите и слънцето се движат по свои собствени закони, а не според желанието и страховете на хората.