— Е? Какво ще кажеш?
Момчето беше навикнало бащата да пита първо него, преди той сам да каже мнението си. Това именно беше училището, в което се обучаваха индианските момчета.
— Това е бил пътуващ бивак, татко. Те се преместват от едно място на друго по същия начин като нас. — Когато момчето казваше „нас“, то имаше пред вид племето дакота и своя роден бивак. — Жените, заедно с децата са пътували в дълга редица по средата, конете са влачили плазовете им.
Тъй като индианците не познаваха колелото и не бяха започнали да го използуват и след като го видяха у белите, те пренасяха шатрите, имуществото и малките си деца по стар обичай в плазове, влачени от коне. Привързваха два дълги смърчови пръта с тънкия край над гърба на коня, а дебелите краища оставаха да се влачат. Изопваха между влачещите се краища една завивка, върху която нареждаха имуществото си и настаняваха децата. Този начин на пренасяне беше много подходящ за дългите преходи без прокаран път и пътеки.
— Отляво и отдясно, както и начело и подир кервана на жените са яздили бойците и момчетата. Мисля, че са били около двадесет шатри.
— Хау. Откога е следата?
— Сигурно от един ден. Не може шатрите да са се отдалечили много оттук, тъй като жените яздят ходом с плазовете.
— Да тръгваме!
Двамата дакота се приближиха до конете си и ги яхнаха. Не подкараха мустангите обаче, както смятаха, а се заковаха на място като статуи. На запад, на разстояние, на каквото само ловджийско око може да забележи нещо, двамата едновременно бяха открили ездачи. Беше малка група от седмина ездачи, които преследваха бягащи антилопи. Двамата дакота видяха как две животни паднаха, а останалите се отдалечиха в луд бяг. Ездачите се скупчиха около повалените животни и се отказаха да преследват останалите. Но те сякаш не се заеха с плячката си, а останаха на конете и се подредиха в редица.
— Забелязали са ни!
Матотаупа подкара бавно дорестия си кон ходом към непознатите ездачи. Харка подкара своя сив жребец по следата на баща си.
Непознатите ездачи явно се съвещаваха известно време. Резултатът веднага пролича. Двама ездачи прибраха убитите антилопи и се отдалечиха в северозападна посока; по всяка вероятност отнасяха плячката у дома си. Петимата бойци яздеха кариер към Матотаупа и Харка. Непознатите ездачи също бяха индианци и яздеха дребни, бързи, полудиви мустанги; те също бяха облечени само с лелини, колани и обувки, без шапки на главите и с голи гърди. Косите им не бяха сресани на път като на хората от племето дакота, а прибрани гладко назад. В черния кичур коса на първия ездач имаше забодени орлови пера. Той държеше в десницата си голяма дървена бойна секира, каквато Харка не беше виждал никога досега.
— Сиксикау са — обясни бащата.
Тъй като и двете групи яздеха една срещу друга, те скоро се срещнаха. Петимата сиксикау заобиколиха двамата дакота, които се бяха спрели, и почнаха да размахват оръжия и да крещят, сякаш искаха да смъкнат двамата непознати от конете им и в последния миг да извърнат мустангите си и да побегнат. Матотаупа и Харка останаха съвсем неподвижни; дори не издадоха с нищо, че черните им очи бяха станали по-зорки, а се прикриха зад израз на безучастно пренебрежение.
След като петимата ездачи показаха оръжията и способностите си, те се спряха в широк кръг около двамата дакота. Боецът, който беше обкичен с орлови пера, се спря пред Матотаупа. Каза нещо със заповеден тон, което Матотаупа не разбра, обаче жестовете бяха достатъчно красноречиви; двамата дакота трябваше да свалят ръце от оръжието си и да се оставят да ги обезоръжат.
Матотаупа обаче бе хванал вече с дясната си ръка револвера, даде един изстрел във въздуха и после насочи дулото му към водача на петимата ездачи.
— Ние няма да разговаряме с вас чрез оръжието си, но ще разговаряме, като запазим оръжието си! — каза той.
Харка се съобразяваше с баща си и също държеше револвера си зареден.
Мъжът с орловите пера се смути леко. Двамата дакота, които стояха пред него, не се побираха в досегашните му представи за света. Той беше израсъл с представата, че на света има хора и те бяха сиксикау. Освен това имаше още дакота и асинибоини, които наистина приличаха на хора, но бяха врагове, койоти, страхливци и лъжци, с които истинските хора живееха в постоянна борба. Никога не беше научил нищо друго, освен това, че има бойци с чисти тела, с чисти, добре изработени дрехи и с добри оръжия и вождове с още по-хубави дрехи и още по-хубави оръжия и украсени с орлови пера и бизонски рога. А сега тези двама дакота пред него бяха облечени в износени дрехи, макар някога да са били хубави. Мъжът не носеше никакви отличия. За сметка на това те имаха не само прекрасни оръжия, а дори тайнствени оръжия. Мъжът беше около тридесетгодишен, а може би и малко по-стар. Трудно беше да се прецени възрастта му. Тялото и крайниците му бяха силни и добре развити; белезите по кожата му показваха, че е водил тежки боеве. Видът на лицето му издаваше прямота и затвореност. Докато по гладката светлокафява кожа можеше да се съди, че той е все още млад мъж, сред черните му коси вече се сивееха отделни кичурчета, а около очите и ъглите на устата му се бяха образували бръчки, каквито мъката и огорчението изписват върху човешкото лице. Високо израсналото стройно момче до мъжа не беше копие на бащата; ръката му беше малко по-тъмнокожа, челото по-високо, лицето по-остро изрязано. И в неговия вид обаче личеше противоречието между детската възраст, на която сигурно беше то, и недетинската сериозност и спокойния, дори самонадеян израз, чрез който то сякаш умееше да държи хората на разстояние. Както видът, така и държането на двамата дакота беше тайнствено. Каква причина е могла да накара един боец да тръгне на кон с едно момче през прерията? Дали баща искаше да научи сина си как се ловува? Един дакота посред ловните райони на племето сиксикау? За момчетата нямаше място във вражески земи, тяхното място беше в бивака и те събираха своя ловен опит в ловните райони на собственото си племе. Така беше при хората и дори и при всички пършиви койоти, които приличаха на хора. Какви намерения можеше да има този непознат човек към племето на сиксикау? Ако идваше като враг, той нямаше защо да се показва открито или поне можеше да стреля още отдалеч. Той явно добре умееше да си служи със своето оръжие. Като приятел обаче един дакота не можеше да идва при сиксикау.