Истинският собственик на яздения сега от Матотаупа мустанг тичаше, крещейки, след ездачите, ала никой от въз-, будените му другари не му обърна внимание. Те сигурно го взеха за някой боец, изпуснал от несръчност коня си.
След като отвлече асинибоините достатъчно на северозапад, Матотаупа изостана с коня си и щом усети, че вече никой не го следи, скочи от мустанга и побягна с голяма бързина право към реката. Стигна до мястото, където старият боец стоеше върху едно възвишение, размахвайки ядно ръце. Матотаупа изтича към него открито, с братски поздравителни жестове и преди още асинибоинът да разбере какво става, Матотаупа наложи отново короната от орлови пера на главата му.
Когато слисаният човек се огледа повторно, Матотаупа бе изчезнал в мрака. Измореният дакота тичаше вече задъхано, с разкривени уста, обратно към реката. Скочи във водата, преплува същото разстояние по течението надолу, както преди това Мъдрата змия и неговата група, и също подаде глава над водата след първия по голям завой, за да си поеме въздух.
Тогава дочу лек вик на кукумявка, който се повтори три пъти. Матотаупа излезе на брега и когато се огледа, видя Мъдрата змия и Харка да се приближават към него. Междувременно те бяха прибрали отново четирите бизонски кожи и бяха лишили по този начин асинибоините и от тази последна утеха.
— Успяхме!
Матотаупа още беше задъхан, но весел и много доволен. Не размениха повече думи. Матотаупа натовари две бизонски кожи върху раменете си, а останалите двама — по една. Така тримата тръгнаха по обратния път, докато далеч на запад откъм прерията все още долитаха съвсем разбърканите викове на асинибоините.
Харка си спомни как Тасунка-витко бе подвел при своето бягство през нощта хората на сиксикау и самия Матотаупа. Сега Матотаупа бе успял да устрои на асинибоините подобна, не по-малко сполучлива шега. От това сравнение Харка направи за себе си извода, че успех може да има само онзи, който действува пръв и с изненада. Занапред той щеше да приеме този извод като ръководно начало и за себе си.
Когато Матотаупа, Мъдрата змия и Харка се върнаха в бивака, вече се разсъмваше. Ловците на бизони, предвождани от Горящата вода, още не се бяха върнали. Матотаупа и Мъдрата змия разказаха на заклинателя и на неколцина стари бойци за своя успех. Задоволството на изслушалите ги беше голямо, защото бойците на сиксикау имаха нужда от бизонско месо, но същевременно не искаха да влизат в кървава разпра с асинибоините след последните войни с племената на дакота, при които бяха понесли доста загуби.
Харка бе поздравен от Силен като елен и му разказа за случилото се. И двете момчета бяха много уморени, защото и синът на вожда не беше лягал през нощта, а бе останал да чака завръщането на Харка. Въпреки умората си, те лелееха скритата и неясна надежда, че все пак ще могат да вземат по някакъв начин участие в лова на бизони. Наистина и двамата бяха навършили едва тринадесет години, но вече бяха доказали умението си на добри ловци. Силен като елен беше водач на своите връстници, Харка също бе предвождал момчетата от шатрите на Мечата орда. Така те мълчаливо хранеха тази надежда и следяха зорко какво Щяха да предприемат Матотаупа и Мъдрата змия, след като разкажеха на старейшините какво бяха свършили. Двамата бойци стояха несигурни сред шатрите. Може би в момента те самите преценяваха същото, което вълнуваше момчетата, и Матотаупа им се усмихна одобрително.
— Поспете четири часа! — подвикна им той. — Ако Дотогава вождът Горящата вода не се върне, ще отидем Да видим къде се бави.
Тъкмо това очакваха да чуят те!
Този път Силен като елен пак влезе заедно с Харка в неговата шатра. Двете момчета се загърнаха удобно в завивките; едва положиха глави, и се унесоха в сън. След четири часа обаче отново бяха будни. При големи събития момчетата трябваше да умеят да пестят от съня си и да си го наваксват през спокойни дни. Излязоха да се изкъпят, закусиха и после седнаха тихо в дъното на шатрата. Насочените им неотстъпно към Матотаупа погледи леко го раздразниха. От деня, в който бе отлъчен и прокуден от племето си, той беше живял непрекъснато заедно със своя син, бе прекарал и преодолял с него многобройни и изпълнени с опасност дни и сега му се струваше странно — както и на самия Харка, — че при нормалните условия на живот синът му отново се бе превърнал в невръстно момче, а той самият трябваше отново да влезе в ролята на стоящ на разстояние баща. След всичко, което бе преживял заедно с Харка, Матотаупа беше напълно склонен да се отнася към тринадесетгодишното момче като към възрастен, макар същевременно да се радваше, че благодарение на общуването със Силен като елен у Харка отново се бе появила детската палавост и безгрижен стремеж към подвизи.