Харка седеше в шатрата при баща си. Разказа му откровено всичко, което се бе случило, и Матотаупа го изслуша внимателно.
— Вярно е — каза накрая бащата, — не бива да смесвате в един кюп хлапашките си шеги с лова и борбите на мъжете. Занапред ще трябва да действувате сдържано и хладнокръвно, когато бойците ви вземат със себе си на лов или в бой. Имаш ли още някакъв въпрос към мене?
— Да, татко, два въпроса. Колко бизона успя да убиеш?
— Шест! Но за нас това е повече от достатъчно. Занапред и ние ще можем да посрещаме, гости в нашата шатра. Хау!
— Кога ще тръгнем на път, за да доведем сестра ми Уинона в нашия бивак?
— Няма да е много далеч. Ще уговоря това с вожда Горящата вода!
Ситопанаки
Мина известно време; дойде, неделя.
Девойката, „Чиито крака пеят, когато стъпва“ стоеше заедно със своите връстнички край бивака, на отсрещния бряг на потока, и следеше с поглед игрите на младите ездачи. Момичетата също бяха облечени целите в кожа. Носеха мокасини от еленова кожа с меки подметки, дълги панталони и стигаща до коленете рокля, чиито край и полудълги ръкави свършваха на ресни. Роклите си те приготовляваха от две големи парчета кожа, които се свързваха на рамото с отделно парче, а вратът оставаше свободен в широка кръгла извивка. На коланите им висеше джоб с нож в ножница. Дългите си черни коси Ситопанаки носеше сплетени на две плитки. Днес тя беше облечена в обикновена рокля с малко бродерия. Богато бродираната си рокля щеше да облече, когато дойдеха последните приятни дни след големия есенен лов и мъжете и жените щяха да посрещнат с големи празненства настъпването на тежката зима. Дотогава обаче имаше още много време. Племето току-що бе прекарало зимата и никому не се искаше да мисли за студа, ледовете и снеговете. Всички се радваха, че слънцето от ден на ден грее все по-топло, тревата избуява все по-високо, ребрата на изпосталелите коне отново се запълват с месо, а и първия лов на бизони вече бе снабдил с богати запаси шатрите. През последните дни за жените и дъщерите бе имало много работа. Трябваше да дерат кожи, да отделят месото от кокалите, да сушат месните запаси или да ги заравят в студената земя, да чистят черва и да ги сушат. От четвъртата си година Ситопанаки вече помагаше също като всички свои другарки в родната шатра. На четиригодишна възраст момчетата се учеха да яздят и да си служат с оръжие; момичетата също се учеха да яздят и да свикват с подходящата за тях работа. Те се учеха край своите майки не само да обработват големите ловни плячки, да щавят кожи, да оформят, рисуват и пекат пръстени паници, да доставят хубав материал за тъкане, на рогозки, да кроят дрехи и обуща, да ги шият и бродират, да издигат и прибират шатрите; те трябваше да знаят също така къде могат да се намерят ядивни ягодови плодове и хубави корени, къде да търсят дупките на лемингите5 и как да ги ограбват, без животното да им отхапе пръста. Една дъщеря и сестра трябваше да умее да прави обикновени превръзки на рани, да познава лековитите билки и да умее да приготовлява парна баня с нагорещени камъни. Тя също трябваше да умее да се оправи в гората или в прерията и да не се обърка лесно дори, ако остане съвсем сама. Когато някой млад боец поискаше да вземе някоя девойка за жена, той трябваше да даде за това богати дарове на баща й. Тя беше ценна работна ръка. Наистина жените в ловните племена не биваше да се хранят в шатрите заедно с мъжете, не можеха да вземат участие и в съвещанията на бойците. Жените не бяха ловци и затова не ги приемаха за пълноценни хора сред ловните племена, колкото и полезни да бяха в друго отношение.
Ситопанаки не мислеше за всичко това, защото никога през живота си не бе нито видяла, нито чула нещо друго. Тя беше девойка, и то трудолюбива, и затова искаше да бъде зачитана от своите другарки, а беше и горда и затова искаше да бъде уважавана от момчетата, а по-късно от бойците; Ситопанаки никога не говореше много. Тя не проявяваше буйната веселост и доверчивост на своя брат, когото именно затова обичаше с безгранична преданост. Когато беше радостна, само очите й проблясваха; когато помислеше нещо подигравателно, само ъглите на устните й се отпущаха. Тъй като рядко говореше за собствените си миели и чувства, думата й вече имаше известна тежест сред децата, макар че беше едва осемгодишна. Когато някое от момчетата паднеше от вдигналия се на задните си крака кон, много повече го ядосваше отпуснатият надолу ляв ъгъл на устата на Ситопанаки, отколкото някаква цяла подигравателна песен на приятелките й.
Беше ясно утро и Чиито крака пеят, когато стъпва, стоеше все още със своите другарки на брега, с гръб към потока, и гледаше момчетата, които се учеха на полянката на ездаческо майсторство. Ситопанаки наблюдаваше всъщност само две момчета, макар външно да изглеждаше, че погледът й шари навред. В действителност обаче тя виждаше само своя брат Силен като елен и неговия приятел Твърдокаменния Убиец на вълци. Те двамата бяха най-способни от всички момчета и не бяха падали от конете си дори и при най-тежки упражнения. В момента тъкмо сменяваха конете си, като всеки отскачаше от гърба на собствения си мустанг върху коня на другаря си! В отговор на едно изсвирване с уста на Силен като елен, който вече заповядваше като вожд, всички момчета подредиха мустангите си в една редица и се впуснаха в стремглав галоп един до друг. След ново изсвирване, този път с по-нисък звук, всички едновременно преминаха в лек галоп. Между Силен като елен и Харка яздеше друг ездач. Сега те двамата се разбраха чрез едно движение на ръката и всеки скочи прав върху задницата на мустанга, който яздеше. При втори знак, който те сами си дадоха, двете момчета скочиха върху задниците на мустанга, който яздеше между тях, и оттам — всеки върху коня на другия. После повториха майсторското си постижение и всеки отново яхна собствения си кон.