Тук нещо не беше в ред. Нищо не беше в ред. Този мъж и неговият син бяха еднакво тайнствени, както и оръжията им.
Най-добре щеше да бъде да откарат двете тайнствени създания в бивака при вожда и при заклинателя. Нека те разгадаят тайнството. Въпросът беше само как да примами двамата дакота, при положение, че те държаха насочено срещу тях тайнственото си оръжие, и да ги отведе в своя бивак, без да проливат кръв, но и същевременно без да се изложи.
Водачът с орловите пера в косата каза на своя език, като с основание предполагаше, че двамата дакота няма да го разберат, на боеца до себе си:
— А сега докажи, братко мой, че с право носиш името „Мъдрата змия“. Ние трябва да отведем тези двама странни дакота заедно с оръжията и конете им пред съвета на нашите старейшини и нашия заклинател. Няма да бъде добре обаче, ако влезем в бой с тях и ги убием, защото по този начин и ние ще загубим двама от нашите бойци, а и тайнствата на тези непознати мъже ще останат завинаги неразгадани за нас.
— Братко Патравия вълк! — отвърна боецът, когото бяха назовали Мъдрата змия. — Този боец от племето дакота не се е изрисувал с цветовете на войната, а пък и ние вече заровихме бойната брадва; оттогава слънцето вече два пъти захожда и изгрява. Значи, ние можем да отведем този мъж и неговия син в нашия бивак, без да влизаме в бой с тях.
— Нашите мисли съвпадат, но този непознат боец с тайнственото оръжие не знае нашите мисли. Поговори ти с него, Мъдра змия!
Матотаупа и Харка бяха слушали напрегнато разговора, за да могат веднага да реагират на всяка промяна в тона, макар да не разбираха значението на думите, и бяха наблюдавали внимателно израза на лицата им. Сега те изчакваха. Боецът, на име Мъдрата змия, насочи поглед към Матотаупа, като се мъчеше да намери в съзнанието си онези думи от езика на племето дакота, които беше запомнил от преговори с вражеските племена или от приказките на взетите от тях пленници.
— Мир — каза той. — В бивака.
Матотаупа и Харка погледнаха още веднъж внимателно лицата на стоящите срещу тях мъже. Те изглеждаха здрави, сурови като земите им, сигурни в себе си: Матотаупа не очакваше от тях никакво коварство и затова произнесе спокойно и натъртено своето „Хау!“, което означаваше „да“.
Прибра револвера си, Харка стори същото.
Бойците сиксикау се подредиха веднага в колона по един, в която влязоха и Матотаупа и Харка; трима сиксикау яздеха напред, двама след тях. Поеха в галоп на северозапад и под копитата на конете се вдигнаха облаци прах. Докато яздеха, момчето Харка мислеше за мъжа, който остана да лежи със счупен крак в прерията. Ако не му помогнат тази нощ, той беше загубен. Този упорит боец се бе харесал на момчето и то се надяваше, че той ще може да бъде спасен.