Тя чу как мустангите скочиха с плисък във водата, така че пръските обляха гърба на Ситопанаки, но още повече свляклата се на земята Подигравчийка.
Двете момчета извърнаха конете и присмехът на цялата момчешка група бе насочен към измокрената до кости Подигравчийка. Това, че и Силен като елен, и Харка бяха взели по един душ върху гърбовете на своите мустанги, беше съвсем естествено и нямаше защо да се говори за него, тъй като след това бе достатъчно те да сменят в шатрите само коланите с набедрениците си.
Ситопанаки бе свалила ръце от главата си и ги бе скрила зад гърба; никой не биваше да види, че лявата й ръка бе ударена и вече бе започнала да посинява.
Твърдокаменния Харка се върна заедно със Силен като елен обратно при другите момчета и докато девойката можеше да го наблюдава, той не погледна нито веднъж към нея. Той бе забелязал обаче ударената й ръка зад гърба и беше доволен от нейното държане.
Неочаквано Ситопанаки се извърна и се отдалечи от брега на потока, за да се върне в шатрата да помага на майка си.
Момичето само вече не можеше да разбере мислите и чувствата си. До края на зимата всяка вещ и всеки човек бе имал в мислите й свое сигурно, подходящо място. После се появиха тези двама непознати, членове на едно омразно племе, с непознат език. Вождът Горящата вода ги бе приел и обсипал с почетни дарове, следователно и Ситопанаки трябваше да ги уважава. Брат й, когото тя обичаше над всичко и непрекъснато му се възхищаваше, сключи приятелство с непознатото момче. Ситопанаки често бе наблюдавала скритом Твърдокаменния Харка. Отначало й се искаше Силен като елен да надвие чужденеца в състезателните им игри, а после не искаше да стане така. Двете момчета бяха равни във всяко отношение, но това трябваше да се доказва всеки ден наново и Ситопанаки очакваше с все по-голямо напрежение изхода от всяка игра и всяко упражнение. Тя самата не знаеше защо беше така възбудена. Понякога имаше възможност да слуша разговорите на двете момчета в шатрата. Тогава Твърдокаменния Харка разказваше странни неща за белите мъже. Друг път викаха него и баща му Матотаупа в шатрата на заклинателя, за да разкажат и на него най-подробно какво знаят за белите мъже. Значи, неговите знания бяха важни; в това нямаше никакво съмнение. Ситопанаки с удоволствие би чула повече неща и за хората на дакота. Ала Харка никога не говореше за това, а и Силен като елен никога не го питаше.
Към обяд момчетата привършиха игрите си и отведоха мустангите в стадото край бивака. Силен като елен и Харка се излегнаха заедно в тревата на един хълм, оставиха слънцето да пече гърбовете им и замечтаха мълчаливо с отворени очи. Харка бе откъснал стрък трева, бе го пъхнал в левия ъгъл на устата си и го поклащаше като лула. Мина около четвърт час, докато те разменят първата дума.
— Ще ловите ли пак някога коне?
— Имаме си достатъчно. Отново настъпи мълчание.
След още четвърт час Силен като елен каза:
— Ако се приближи стадо с особено хубави животни, сигурно ще хванем няколко.
— Баща ми Матотаупа и аз имаме нужда от още коне. По един за всеки е много малко.
— Да, вие как ловите коне?
— Хващаме ги с ласо.
— Ние правим корал и ги натикваме всички вътре. После хващаме най-добрите от тях с ласо. Останалите пускаме отново да си вървят.
— Корал може да се прави само край гори.
— Да.
Момчетата продължиха да разсъждават мълчаливо. От възвишението, върху което лежаха, можеха да виждат и прерията, и целия бивак. Тъкмо в този миг Горящата вода и Матотаупа излязоха заедно от шатрата на вожда. Те явно бяха уговаряли нещо. Харка знаеше за какво се бе съветвал баща му с вожда. Матотаупа искаше да яхне коня си и да върви да отмъсти на Тасунка-витко за неговите обидни думи, а след това смяташе да отвлече сестрата на Харка Уинона от бивака край Конския поток в шатрите на сиксикау. Матотаупа имаше още един, по-малък син. За него обаче не говореше нито той, нито Харка, защото и двамата смятаха, че по-малкият им син и брат няма да пожелае да напусне шатрите на Мечата орда край Конския поток.