— Прекрасна идея! Още утре ли тръгваме?
— Това е и моето желание!
— Добре, добре! Значи, Хари ще дойде заедно с нас до станцията. Който знае да си служи с пушка, трябва сам да си я избере!
С това всичко съществено беше, уговорено.
Когато се свечери, в матотауповата шатра дойдоха още гости — вождът Горящата вода, Мъдрата змия, Патравия вълк, също така и Тъмния дим, чийто счупен крак вече беше оздравял, а накрая и самият заклинател. За предстоящите им сериозни дела обаче не говориха повече. Всичко необходимо бе казано и нямаше за какво да се повтаря. Мъжете разговаряха за ловни успехи, смееха се заедно и Харка се чувствуваше пренесен години назад в родната типи, където баща му почти всеки ден посрещаше гости като боен вожд и велик ловец.
След вечеря Силен като елен дойде при Харка и двете момчета останаха заедно да слушат разговора на бойците, който още повече се оживяваше от добродушния Томас, Силен като елен съжаляваше много, че не може да отиде заедно с Харка в търговската станция, но предварително, се радваше на завръщането на Харка и на онова, което, другарят му сигурно щеше да разказва после.
Мъжете не проточиха много гостуването си. Когато всички бяха в най-добро настроение, те се сбогуваха и момчетата можаха да си легнат съвсем рано. И тази нощ преди потеглянето на Матотаупа Силен като елен остана в шатрата при Харка.
Двете момчета лежаха едно до друго, загърнати в своите завивки. Когато затвори очи, Харка се чувствуваше весел и доволен. Сега тяхната шатра беше добре запасена. Макар да беше само гост на племето сиксикау, всички се отнасяха към баща му като към уважаван боец и той се бе оказал вече доста полезен за своите домакини с ума и смелостта си. В целия бивак цареше единство и взаимно доверие. И към заклинателя, който бе излекувал Тъмния дим и, под чийто зорък поглед вече оздравяваха и останалите четирима ранени бойци, Харка изпитваше голямо уважение. Свади, каквито бяха избухнали сред Мечата орда край Конския поток след първия допир с белите мъже, при хората на сиксикау не съществуваха. Черните ходила бяха неоспорвани господари на родната прерия. Тук не строяха още железопътна линия, никой не смущаваше още преселването на бизонските стада. Тук всичко беше така, както е било по времето на бащите, дори на дедите и на прадедите, и затова всичко беше толкова сигурно и естествено. И съществуващите тук тайнства бяха прастарите тайнства и никой не спореше за новопоявили се загадки. Може би те Щяха да нахлуят след време и в суровата тревна степ на племената на сиксикау, защото броят на белите мъже беше огромен, а те бяха неспокойни като вятъра, който иска да вее навред и да прониква през всички пролуки. Ала дотогава можеше да мине още много време и може би хората на сиксикау щяха да си останат необезпокоявани в своята земя. Силен като елен вярваше в това и Харка също искаше да вярва. Той не можа да обикне начина на живот на белите мъже, когато прекара зимата сред тях.
Харка мислеше също и за това, че баща му щеше да отиде да си отмъсти на Тасунка-витко, който го бе нарекъл предател пред ушите и очите на бойците на сиксикау. Момчето имаше такова непоколебимо доверие в бойната сръчност на Матотаупа, че не се безпокоеше много за баща си, макар Тасунка-витко да бе опасен враг. Харка отново се виждаше собственик на своята двуцевна пушка. Ала нещо все пак го безпокоеше, когато си помислеше за враждата между Матотаупа и Тасунка-витко. В едно скрито ъгълче на мислите и чувствата си той желаеше Матотаупа да не убие своя неприятел, а да успее само да убеди този главен вожд на дакота в своята невинност. Тогава най-добрите червени мъже нямаше да има нужда да се избиват взаимно, а в същото това време уачичун6 да се смеят в шепите си.
Но това бяха много смели и съвсем нови мисли за Харка и той ги скри отново в най-съкровените кътчета на мислите си, както орелът крие малките си с криле, за да ги предпази от опасности, за които те още не са дорасли. Харка си припомни всичко, което бяха разказвали през дългите зимни нощи за историята на червените мъже баща му, пък и така омразният сега за него прастар заклинател на Мечата орда. Когато старият Хавандшита бил още млад, той възприел примера на Текумсе, „Планинския лъв“, който подканил всички червени мъже на всеобща борба.
Мислите на момчето се отклониха от тези сложни въпроси, защото сънят вече искаше да го обори. Харка си спомни още веднъж Уинона, своята сестра, която сега също лежеше, загърната в кожени завивки, в шатрите край Конския поток, и чакаше да заспи. Може би тъкмо в това време и Уинона мислеше за своя брат Харка и за баща си Матотаупа. Колко ли щеше да се зарадва тя, когато Матотаупа се появеше някоя нощ, за да я отведе.