Харка веднага забеляза, че местните момчета натъркваха особено старателно краката и петите си и побърза да стори същото.
Закуската в шатрата му се услади чудесно.
Когато се нахраниха, вождът на племето покани своя гост Матотаупа да излезе заедно с него и да вземе и сина си. Той ги отведе в шатрата на заклинателя, където влязоха заедно. Харка веднага забрави детските игри и веднага се досети, че сега ги очаква сериозен и тежък разговор за това откъде идват Матотаупа и той и какво ги е довело в ловните райони на племето сиксикау. Лицето на Матотаупа бе станало съвсем затворено, а държането му — по-гордо от всеки друг път.
В шатрата на заклинателя имаше малко светлина. Покривалото на входа беше спуснато, отникъде нямаше повдигнато чергило, само в огнището мъждукаха искри под пепелта. Тъмния дим лежеше удобно върху завивки в задната част на шатрата, а до него седеше една жена. Кракът му беше наместен, превързан и вдигнат нависоко върху дървена подложка. Заклинателят на местното племе сигурно беше много способен лечител. Харка, застанал зад баща си, поглеждаше крадешком този най-важен мъж сред племето.
Заклинателят беше среден на ръст, на средна възраст и беше облечен този ден и по този час както всички останали бойци. Дали сериозният израз на лицето му щеше да се превърне в любезност, или в неприязненост, предварително никой не можеше да каже. Той покани вожда и двамата непознати да седнат край огнището и мина известно време, докато жената, която седеше край постелята на Тъмния дим, отиде и доведе девойката от племето дакота да превежда. Най-после разговорът започна.
Твоето име е Матотаупа, което ще рече „Четири мечки“, и ти си дакота. Към кое племе на „Седемте огньове на света“ принадлежиш?
— Бях боен вожд на Мечата орда при племето на оглала, което се числи към големия род на тетон-дакота. Нашите шатри се разположени далеч оттук, на юг, край Конския поток1.
— Защо си дошъл при нас? Ти знаеш, че мъжете от племето сиксикау и мъжете от племената на дакота не са в добри отношения помежду си.
— Именно затова съм дошъл при вас. Аз също станах враг на дакота. Славата на бойците на племето сиксикау като смели и говорещи само истината мъже ме привлече да дойда при вас.
Не можеше да се разбере какво въздействие оказаха тези негови думи върху заклинателя и върху вожда на черните ходила. Девойката от племето дакота превеждаше, без да издаде с нещо дали проявява и най-малко отношение към съдържанието на думите.
— Защо си станал враг на дакота?
Харка, който слушаше безмълвно, знаеше колко трудно ще бъде на баща му да отговори сега. И все пак отговорът последва бързо и без запъване, защото Матотаупа явно дълги нощи беше мислил над това, как ще отговори на този неизбежен въпрос. Той каза неподправената истина и я изрече с високо вдигната глава тъй, сякаш беше готов веднага да влезе в бой с всеки, който дръзне да засегне честта му:
— Заклинателят на Мечата орда на име Хавандшита ме опозори пред съвета на бойците и старейшините. Той ме обвини, че в час, когато съзнанието ми било помътено от някакво питие, съм издал на бял човек тайната къде в Черните хълмове2 на земите на дакота може да се намери злато. Съветът на бойците повярва на тази лъжа и ме отлъчи. Аз обаче съм невинен; моят език никога не може да изрече думи на измяна. Моят син Твърдокаменния Харка Нощното око Убиеца на вълци Ловеца на мечки ме последва доброволно в моето изгнание.
— Стои ли кръвно отмъщение между теб и твоето племе?
— Да. Моята стрела уби един боец от Мечата орда, който ме беше обидил. Стрелата носеше моя знак. Така всички от шатрите край Конския поток знаят чия стрела бе улучила Старата антилопа в сърцето.
Заклинателят на племето сиксикау изслуша обяснението на Матотаупа, без клепките му да мигнат нито веднъж, и нито от израза на лицето, нито от държането му можеше да се разбере как приема всичко това, вярва ли на този дакота, или не му вярва, двоуми ли се, или се чувствува засегнат като заклинател, тъй като един друг заклинател, пък бил той и дакота, бе обвинен в лъжа. Без да издаде собствените си мисли, той гледа дълго и настоятелно мъжа, който говореше за себе си, че е бил боен вожд на племе, после гледа също тъй дълго и също тъй настоятелно и момчето, около ъглите на чиито устни потрепваше отбранително високомерие.