Стояхме на поляната срещу нея и я гледахме, но около половин час не се случи нищо. Но след това един слънчев лъч заигра по върха на скалата, слезе малко по-надолу до соларните кръгове и започна да се движи по тях последователно от ляво надясно и да описва светлинен триъгълник. Беше много впечатляващо. Наблюдавахме тази игра на светлинния лъч около 20 минути, след което цялата стена на скалата беше огряна от слънцето.
През целия ден се чудехме дали е случайна тази игра на светлинния лъч, или сме свидетели на някакво природно явление, но фактът, че Ванга ми беше казала на тази дата да наблюдаваме слънчевите и лунни лъчи и че наистина се случваше нещо, ни изпълваше с голяма възбуда и необяснимо вълнение от предстоящото.
Почти целия ден прекарахме на поляната около скалата в очакване на вечерта. Следобяд се повтори картината от предишния ден.“...
„Започна да се стъмва. Ние отново застанахме пред скалата, на 2-3 метра от нея, но нямахме голяма надежда, че облаците ще се разнесат и ще можем да видим нещо. Но с падането на мрака, облаците започнаха да се разчистват бързо и след около половин час видяхме и първата звезда на небето.
Тогава един лунен лъч, дори не разбрахме как се появи, повтори светлинната игра на слънчевия лъч от сутринта.
Беше около 21 часа.
Навсякъде около нас беше съвсем тъмно. Лъчът докосна върха на скалата, после слезе малко по-надолу, докосна соларните кръгове и започна да очертава светлинен
триъгълник. Наблюдавахме като омагьосани тази игра на лунния лъч, който изцяло повтаряше движението на слънчевия лъч от сутринта. Колко време сме наблюдавали, не знам. Може би 15-20 минути, колкото сутринта. След това лъчът изчезна. Ние, петимата, бяхме толкова впечатлени, че продължавахме да стоим пред скалата в непрогледния мрак и никой не смееше да наруши тишината.
Но най-невероятното започва сега.
Няколко минути след това южната гладка страна на скалата, пред която стояхме, светна някак отвътре като екран на телевизор и сред планинската тъмнина тя се открои в светлосиво. И миг след това се появиха в открояващ се бял цвят... две фигури. Бяха огромни и заемаха почти цялото осветено пространство - гладката стена беше висока не по-малко от пет метра и около 3-4 м широка. Фигурите се виждаха толкова отчетливо и се открояваха така релефно, че имах чувството как всеки момент могат да се отлепят от стената и да тръгнат към нас. Беше толкова потресаващо, че ние буквално се вкаменихме - от това, което виждахме със собствените си очи и (защо да крия?) - от страх.
Толкова добре съм запомнила тези фигури, че няма да ги забравя, докато съм жива. Отляво на скалата на преден план в цял ръст стоеше възрастен мъж, по-скоро старец, с дълга до земята роба и дълга до раменете коса. Лявата му ръка беше отпусната по тялото, а в дясната, протегната напред, държеше някакъв предмет -нещо като топка, кръгло, но не беше топка, по-скоро някакъв непознат уред.
На по-заден план, но по-горе и по-вдясно стоеше втората фигура. Не знам защо, на мене ми заприлича на фараон. Това беше млад мъж, който седеше в нещо като кресло, с прибрани един до друг и спуснати надолу крака и ръце, положени на облегалките на стола. На главата си имаше висока шапка, на която от двете страни над ушите стърчаха издатъци като антени.
Фигурите стояха достатъчно време на скалата, така че успяхме да ги огледаме и запомним добре. След това скалата „угасна”, стана отново тъмна и всичко наоколо се покри с непрогледна тъмнина. Отникъде не идваше и най-малка светлинка, за да помислим за някакви светлинни ефекти.
Когато се посъвзехме и осветихме с фенерче часовниците си, установихме, че сме наблюдавали видяното около двадесет минути“.
Цялата случка, която е далеч от разумно обяснение, е видяна и описана също от Кръстю Мутафчиев. Ето какво казва той:
„Екип от петима души се отправихме към Малко Търново. Пристигнахме там късно следобед. Времето се влоши. Когато се изкачихме на Градището заваля пороен дъжд.
Бяхме си поставили като задача да проследим изгрява-нето на луната. Трябваше да установим коя точно част от обекта ще бъде осветена от лунната светлина.
Късно вечерта тъмните дъждовни облаци бяха буквално разкъсани от силен вятър, появил се високо. Долу на земята стана тихо. Дъждът престана да вали. В един незабравим миг, не само за мен, а и за четиримата ми спътници, които присъстваха, на небосвода се появи Луната. Лунният сърп в първата фаза на изгрев. До Луната светеше една звезда.