Кънчо Кожухаров
Топката
Радост
Въздухът е топъл и сух и при всеки отскок топката грапаво се отърква в дланта ми, преди да се укроти. Съотборниците ми до един са покрити, но не се притесняват много, защото знаят, че пазачът ми е слаб. Ето го — разтворил широко крака и разперил ръце, сякаш да скрие зад гърба си своята неувереност. Туп, туп, туп-туп. Нарочно дриблирам твърде близо пред него. Не посмява да посегне. Стои все така непоклатимо. Какво пък, сега ще те видим. Лъжливо движение, крачка наляво, после рязко сменям посоката. Моят човек се полъгва и залита. Отминавам го, без да го погледна: сега ще ме преследва самоотвержено, без да успее да ме стигне. Влизам в наказателното поле успоредно с техния център и отскачам. Той е с половин глава по-висок, синхронизирал е крачките си с моите и чадърът изглежда почти сигурен. За подаване не може и да се мисли — скъпите ми съиграчи не са се помръднали. Удължавам, доколкото мога, скока си, като същевременно се завъртам. В мига, когато съм с гръб към коша и на сантиметри от земята, шутирам. Ръката на центъра се размахва някъде безнадеждно встрани и той тромаво се приземява. Двамата дружно извръщаме глави. Топката лениво достига таблото, изпищява от силния фалц и се устремява към коша. Вече зная, че съм уцелил. Половин секунда по-късно го осъзнава и публиката и изревава от задоволство — топката обикаля два пъти обръча, преди да се мушне в мрежичката. Красив кош. Бавно се затичвам обратно, двама от нашите ме потупват одобрително по рамото. Печелим и този мач. Още няколко минути и отиваме на финала.
Магия
На завоя на голямата алея се разделиха и момчето тръгна само по диагонал през парка. Слънцето изпъстряше част от листата на дърветата, някъде избарабани кълвач, косовете пееха. Беше приятно топло и умората уютно се наместваше в тялото и мислите му, като изместваше постепенно радостта от играта.
Замалко щеше да подмине храсталака, когато нещо трепна в крайчеца на окото му. За миг топката и момчето се втренчиха един в друг. То отмести клонките, приведе се и я перна с пръсти. Тя отскочи и послушно застана в ръката му: чисто нова, с непозната емблема и надпис като на арабски. Изглеждаше невъзможно някой да я забрави или изпусне в храстите и все пак тя беше тук. Момчето се усмихна на късмета си — топката го привличаше безмерно. Стори му се, че и тя е доволна от своя късмет. Беше като зрял домат, като свежи устни, като залязващо слънце.
Бащата
Влезе в двора, въртейки топката на пръста си. На масата под асмата баща му внимателно постави огромната чаша и се обърна към него. Бавно преглътна кафето и каза:
— Здравей, победителю!
Момчето му подхвърли топката.
— Здравей! Виж какво намерих.
Без да става, мъжът я пое и задриблира до стола. Ръката му се спусна към земята, а ударите зачестиха като барабанен бой. После с едно движение на китката я отпрати към сина си.
— Разкошна е! Това ли е наградата?
— Тц. Финалът е в неделя — рече момчето, докато сядаше. — Откъде знаеш, че сме били?
Баща му побутна каната към него.
— Вземи си чаша.
— Не искам — то продължи да подхвърля топката и да я върти на пръста си. — Толкова ли ми личи?
— Не бих казал. По-скоро професионална деформация. Все пак имам двайсет години практика.
— Щом си толкова деформиран, ела в неделя да наблюдаваш публиката. Така щурее, че можеш да умреш от смях. Психология на тълпата — така ли беше?
Доволна усмивка.
— Ще дойда, разбира се. Но не заради публиката.
Публика
Сто чифта загорели нозе подскачат в такт край игрището. Сто гърла възторжено скандират името на сина му. Струваше си да дойде и заради публиката, например заради онези две хлапачки, които сега, след сигнала на съдията, увиснаха с писъци на врата на сина му. Бащата се надига и се измъква набелязано в суматохата.
Синът — Защо си тръгна?
— Видях, че ще празнувате, и реших, че мога да те поздравя и по-късно.
— Хареса ли ти?
— Беше най-добрият.
— Не питам за мене.
— А, публиката? Много беше приятно. Отдавна не съм усещал такова чисто излъчване. Само радост, без каквито и да е отрицателни емоции. Блазя им. Никакви проблеми нямат.
Нещо в тона на бащата кара момчето да застане нащрек.
— А аз?
— Нали ти казах, беше най-добрият. Това е голям проблем.
— Не разбирам.
— Наесен ще си в университета. Доколкото те познавам, ще си вземеш изпитите. За това си достатъчно добър. Доколкото те познавам, ще искаш да влезеш в университетския отбор. Може и да не те вземат.
— Но ти сам каза…
— Че беше най-добрият. Ту-ка! На фона на останалите. Ти си с една класа над всички тукашни кандидат-звезди и това може да ти изяде главата. Не се сравнявай с тези, които са ти под ръка. Даже не и с най-добрите. Ако искаш някой ден да си на върха, не си издигай кумири.