Но и това бе отминало.
— Добре, старче — каза той. — Ако пак стане „топло“, можеш да ми съобщиш.
— Непременно ще го направя — прошепна гласът в главата му. — Сигурен съм, че ще ме намериш.
— Радвам се, че си толкова сигурен — отвърна Андърс, угаси лампата и излезе.
Джуди го посрещна на вратата усмихната и прекрасна. Андърс я погледна и долови, че предчувства момента. Дали беше доловила промяната у него или бе сигурна, че ще настъпи? Или любовта го караше да се хили като идиот?
— Искаш ли да пийнем нещо преди да тръгнем за празненството? — попита Джуди.
Той кимна и тя го поведе през стаята към невъзможното канапе в зелено и жълто. Андърс седна и реши, че ще й каже, когато се върне с чашите. Нямаше смисъл да отлага важния момент. Влюбено добиче, каза си той.
— Пак е „топло“ — обади се гласът.
Почти беше забравил невидимия приятел. Или демон — както и да е. Какво щеше да си каже Джуди, ако разбереше, че чува гласове? Дреболии като тази, припомни си той, нерядко унищожават и най-романтичната любов.
— Ето — каза тя и му подаде чаша.
Все още се усмихва, отбеляза мислено Андърс. Усмивка номер две — предназначена за евентуален ухажор, провокираща, разбираща. В началото на връзката им я предхождаше усмивка номер едно: „аз съм мило момиче, не ме разбирай погрешно“, която се появяваше от време на време, докато бъдат изречени нужните думи.
— Точно така — обади се гласът. — Важното е как гледаш на нещата.
Какви неща? Андърс вдигна очи към Джуди, ядосан на собствените си мисли. Ако ще си влюбен, бъди и толкова. Дори и в астигматичното опиянение на любовта, той беше в състояние да оцени синьосивите й очи, нежната й кожа (ако се абстрахира от малкия дефект на лявото слепоочие), устните й, леко дооформени от червилото.
— Как минаха часовете ти днес? — попита тя. Разбира се, че ще попита това, помисли си Андърс. Любовта е отмерване на време.
— Нормално — отговори гласно. — Преподавах психология на млади маймуни.
— Е, хайде, хайде.
— По-топло — обади се гласът.
Какво става с мен, зачуди се Андърс. Тя наистина е хубаво момиче. Единството от мисли, възприятия, изражения и движения, което е Джуди, момичето, което аз…
Какво?
Обичам?
Андърс неуверено размърда дългото си тяло върху канапето. Не разбираше напълно откъде са се появили тези мисли. Дразнеха го. Младият преподавател с аналитичния си ум се чувстваше по-добре в класната стая. Не беше ли възможно науката да почака до 9,30 сутринта?
— Днес си мислих за теб — каза Джуди и Андърс разбра, че е доловила промяната в настроението му.
— Виждаш ли? — попита го гласът. — Справяш се все по-добре.
Нищо не виждам, помисли си Андърс, но гласът беше прав. Сякаш бе получил възможността да гледа право в ума на Джуди. Чувствата й бяха оголени и очевидни за него, също толкова безсмислени, колкото му се бе сторила стаята му в онова мигновение на недеформирано мислене.
— Наистина си мислех за теб — повтори Джуди.
— Гледай сега — каза гласът.
Андърс се вгледа в изражението на лицето й и почувства нещо странно — кошмарното възприятие на онзи момент в стаята му отново се върна. Този път имаше чувството, че наблюдава някаква машина в лаборатория. Целта на операцията беше да се предизвика и запази определено настроение. Машината търси, създава поредици от идеи, за да постигне желаната цел.
— О, така ли? — попита той, изненадан от новата гледна точка.
— Да… Днес на обяд се питах какво правиш — отговори реагиращата машина на канапето до него и леко повдигна добре оформените си гърди.
— Браво — похвали го гласът заради възприятията му.
— Сънувах теб, разбира се — отговори той на облечения в плът скелет, скрит в цялостната Джуди. Машината от плът намести крайниците си и разшири устата си, за да обозначи, че изпитва удоволствие. Механизмът затърси из комплекса от страхове, надежди, тревоги, из половинчатите спомени за аналогични ситуации, аналогични решения.
Това обичаше той. Андърс го видя съвсем ясно и се мразеше, задето е видял. Чрез новото кошмарно възприятие го порази абсурдността на стаята.
— Наистина ли? — попита говорещият скелет.
— Приближаваш — прошепна гласът.
До какво? До личността? Подобно нещо не съществуваше. Нямаше истинско сцепление, нямаше дълбочина, нищо освен паяжина повърхностни реакции, изплетена между механичните инстинктивни движения.
Приближаваше до истината.
— Разбира се — кимна навъсено.
Машината се раздвижи, затърси отговор.
Андърс потръпна от страх пред чуждата за самия него гледна точка. Чувството му за форма беше ликвидирано, предварително уговорените му реакции бяха заобиколени. Какво щеше да открие сега?