Ф. Пол Уилсън
Топси
Гари Рейзър ми се обади по телефона през октомври за антологията, която редактираше за „Дарк Харвест“. Беше я кръстил „Идея-фикс“ и ето за какво ставаше дума: за фикс-идеи. Това бе третото му поред обаждане тази година. Дали бих участвал?
По това време моята основна фикс-идея все още си оставаше „Отплата“. Бях изпипал повечето завъртяни моменти и писането ми наближаваше своя зенит. Не исках да го изпусна. Нямах време за разказ, посветен на нечия фикс-идея. Но Гари е толкова настоятелен, че бях принуден да му кажа, че ще се пробвам, ако ми остане време.
Върнах се към „Отплата“, но честичко се разсейвах, мислейки си за ядене. Нали разбирате, с Мери спазвахме стриктна диета без мазнини от лятото, опитвайки се да стопим по десет паунда. Диетата сработи, само дето бях гладен. Постоянно. Имаше моменти, в които можех да мисля единствено за ядене. Храната постепенно се превръщаше в… идея-фикс.
Започнах да пиша „Топси“ преди Световния фентъзи конгрес в Сиатъл и го завърших, когато се върнах в Джърси. Разказът е написан изцяло в първо лице и то на диалект. Това доста изморява, ако продължи прекалено дълго. Само че „Топси“ е едва три хиялди думи, точно колкото трябва. Наскоро бе преиздаден в „Сто изправящи косата кратки хорър разказа“.
(Съвет: За да разберете всичко, четете думите фонетично и слушайте за какво става дума.)
Tъкму си дъвчъ аз унува ми ти угромну парче лъзаня, кугату нъ хуризонтъ съ пуявявъ систра Дулорис.
— Добрутро, Топси! — Казвъ тя, дукату влизъ с маршува стъпкъ в стаятъ с бялътъ си униформъ.
Те ми викът Топси.
Не мъ питайти, що ми викат тъй. Казвам съ Бруно. Но всички тук ми викът Топси.
— Ааа, не — казвъ тя. — Пак си си дъвкал чаршафите!
Пуглеждъм нъдолу и виждъм, че е правъ. Целити ми чършафи съ надъвкъни. Май в края нъ краищатъ тува ни е било гигантску пърче лъзаня.
Госпуди, колку съм гладен.
— Готов ли си да закусиш? — пита тя и цялатъ сияе.
Разбиръ съ, че съм гутов зъ закускъ — умиръм зъ идна закускъ — но ни казвъм нищу. Щоту тува, дету тук му викът закускъ ни е никаквъ закускъ. Ниту пък е убяд или вичеря. Саму няквъ течнуст. Дури ни е шейк. Помня кугат ядях дийтични шейкови. Пиех пу десет зъ закускъ. И ощи толкуз зъ слидобиднъ закускъ. Буклуци. Ни съм утслабвъл с тях. Ниту виднъж.
Ама тук нямъ шейкови. Саму таз пумия. И ей я на, идвъ с цялъ чашъ.
— Заповядай, Топси. Отвори уста и го изпий — казвъ тя, грейналъ и спретнатъ къту Слънчивътъ Мери.
Аку ръцети ми ни бяхъ вързъни зъ лиглоту щяд да я сграбчъ и дъ я накаръм дъ гу изпий тя, дъ видим дъли шъ й хъресъ тая гадуст.
Тя нъкланя чашатъ към устатъ ми, но аз съ извръщъм настарнъ.
— Айде, Топси — казвъ тя. — Знам, че не ти харесва, но или това или оставаш без закуска.
— Не!
— Айде, Топси. Направи го заради Долорес. Не ми се сърди. Протеиновият хидрозилат не беше моя идея. Докторите наредиха така. И освен това помага. Вече си свалил до хиляда двеста и трийсет паунда.
Аз убачи ни утварям устатъ.
— Айде, сладурче. Или това, или оставаш гладен. Отвори.
Пунякугъ тя ми викъ слъдурчи, ну ут тува ни ставъ по-вкусну, пувярвайти ми.
Утварям и си придставям, че е млечин шейк. Гулям двоин шукуладув шейк, гарнирън с пресни плудуве.
Ни пумагъ. Пукривъм с ръка устатъ си и ми иди дъ удрайфъм цялатъ стая, ама се удържъм. Трябвъ. Тува е всичку, куету шъ получъ преди обядъ. А той шъ бъди саму салатъ.
Боже, колку съм гладен.
Тук никуй ни тъ разбиръ. Явну ни осъзнавът, чи трябвъ дъ ям. Казвът, чи ми пумагът, кату ми будът игли в ръцети и мъ хранът с малки парченцъ зилинчуци и колкуту дъ не и пу иднъ глъткъ пълнузърнистъ супъ или другъ и този прутийнув буклук, ну те ни пумагът. Ни пумагът грам.
Пичувити трябвъ дъ ядът.
Беши толкувъ дубре, кугату брат ми Сал и жина му Мери съ грижихъ зъ мен. Тугавъ бях щастлив. Тува е зъщоту те мъ ръзбирът. Знаихъ, чи трябвъ дъ ям. Божичко, как саму готвихъ. Без задръжки, чувече. Всичку, куету си пужилая, виднагъ съ пуявявъши нъ пудносъ в лиглоту.
Те мъ ръзбиръхъ, нали ръзбиръш!
Зъкускътъ беши върхът. В делничнити дни Мери ми приготвяши някулку дузини яйца с някулку паундъ бикон и достъ ут уния сочни понички със сълам „Джими Дийн“. Убужавам гу тоз сълам „Джими Дийн“. Посли ми правиши гигантски куп палъчинки, плувнъли в мъсло и кленув сироп от Върмонт. А в празнични дни, в събута и в ниделя, тя ми придлагъши всику тува, плюс цялъ чиния яйца пу бинидиктски. Убужавам яйца по бинидиктски. И всичкия този хуландски сос върху цялъ дузинъ яйца нъ учи, пуднесини нъ ънглийски кексчитъ и кънадски бикон. Бужествину, чувече. Абсулютну бужествину.