Започнах да изпълнявам ритуала, докато пишех втората си книга — единствената, при която нервите ми бяха обтегнати до скъсване. Навярно бях повлиян от суеверията, разпространявани сред студентите второкурсници, които твърдяха, че написването на един успешен роман може да е чисто и просто късмет и че няма да се повтори. Спомням си как един преподавател по американска литература заяви, че от всички съвременни американски автори само Харпър Ли4 е открила сигурен метод да избегне написването на по-слаба книга.
Когато стигнах до края на „Човекът с червената риза“, спрях, преди да напиша последния ред. Още не бяхме купили къщата във викториански стил на Бентън Стрийт в Дери, но вече притежавахме „Сара Лафс“ на брега на Дарк Скор (вилата още не беше напълно обзаведена и студиото на Джо не бе пристроено, но все пак беше уютна) и точно там се намирахме.
Отместих пишещата машина — по онова време още използвах старата електрическа машина „Ай Би Ем“ — и отидох в кухнята. Беше средата на септември, повечето летовници си бяха заминали и крясъците на гмурците, долитащи откъм езерото, бяха неописуемо романтични. Слънцето залязваше, водната повърхност напомняше на нажежена до червено плоча на котлон, от която не се излъчва топлина. Споменът за онази привечер така се е запечатал в паметта ми, та понякога ми се струва, че отново мога да изживея случилото се. Понякога се питам дали ако ми се предостави подобна възможност, ще постъпя по друг начин.
Следобеда бях пъхнал в хладилника бутилка скъпо шампанско и две чаши. Извадих ги, поставих ги върху алуминиевия поднос, с който пренасяхме чашите с чай или с безалкохолни напитки от кухнята до терасата, и ги занесох в дневната.
Джоана се бе настанила на любимото си кресло и четеше книга (този път произведението не беше от Моъм, а от Уилям Бенбро, съвременен автор, който много допадаше на съпругата ми).
— О! — възкликна тя, като ме видя. Отбеляза докъде е стигнала и затвори книгата. — По какъв случай поднасяш шампанско? — Сякаш не знаеше каква е причината.
— Свърших — заявих. — Mon livre est tout fini.
Джо се усмихна и когато й подадох подноса, взе едната чаша:
— В такъв случай имаме повод да празнуваме.
Едва сега осъзнавам, че най-важният елемент от ритуала, най-могъщият, наподобяващ на една-единствена вълшебна дума, произнесена от несвързано говорещ човек, е бил именно тази фраза. Почти винаги пиехме шампанско и Джо почти винаги ме придружаваше в кабинета, за да изпълни докрай обреда, но имаше и няколко изключения.
Веднъж, мисля, че се случи пет години преди смъртта й, когато свърших поредната книга, Джоана беше на почивка в Ирландия заедно с някаква приятелка. Изпих шампанското сам и сам написах последното изречение (вече притежавах компютър „Макинтош“, който извършваше милиони функции, а аз го използвах само като пишеща машина), без да ми мигне окото. Ала телефонирах в странноприемницата, където бяха отседнали съпругата ми и приятелката й Брин; съобщих й, че съм свършил романа и тя изрече обичайните за случая думи, които бяха пренесени по телефонния кабел в Ирландия, пропътуваха разстоянието до микровълнов предавател, понесоха се като молитва до небесен сателит и прозвучаха в ухото ми: „В такъв случай имаме повод да празнуваме“.
Както вече споменах, ритуалът стана обичаен след втората ми книга. С Джо изпихме по чаша шампанско, сетне отидохме в кабинета ми, а на валяка на тъмнозелената пишеща машина имаше само един лист хартия. Навън се спускаше мрак, откъм езерото за последен път се провикна гмурец и както винаги зовът му ми напомни на ръждясал механизъм, който бавно се върти по напора на вятъра.
— Нали каза, че си свършил — промълви Джоана.
— Не съм написал само последното изречение. Книгата е посветена на теб, искам ти да я довършиш.
Съпругата ми не се засмя, не възрази, не прояви излишна сантименталност, само ме изгледа да се убеди, че говоря сериозно. Окуражително й кимнах и тя се настани на моя стол. Преди малко бе плувала в езерото и мократа й коса бе пристегната с бял ластик. Докоснах я и ми се стори, че под пръстите си усещам влажна коприна.
— На нов ред ли да пиша? — попита ме със сериозно изражение, досущ като прилежна секретарка, която се подготвя да води стенографски записки на речта на голям шеф.
— Не — отвърнах, — изречението продължава. — Сетне произнесох фразата, която се въртеше в главата ми от мига, когато налях шампанското: „Той постави верижката на шията й и двамата слязоха по стъпалата до мястото, където бе паркирана колата“.
4
Харпър Ли (1926 — ) — американска писателка, авторка на романа „Да убиеш присмехулник“ и на няколко разказа. — Б. пр.