През лятото на 1996 бе наел коминочистач, макар че повече от две години никой не беше палил огън в камината. Плащах му всяко тримесечие, както е обичаят по онези места; Бил Дийн е типичен янки и повечето му предшественици са били управители и пазачи на имоти като него. Осребряваше чековете ми и не питаше защо вече не летувам в къщата. След смъртта на Джо ходих там само два-три пъти и то за по-няколко часа, без да нощувам. Добре, че Бил не ме разпитваше, защото нямах представа какво да му отговоря. Дори не се бях сещал за „Сара Лафс“, докато не разговарях с Харолд.
Като си спомних за него, извърнах очи от снимката и погледнах към телефона. Представих си как заявявам на достопочтения господин Облоуски: „Да речем, че отстъпя мястото си в класациите на най-продаваните романи. Какво от това? Нима ще настъпи краят на света? Хайде, не ме разсмивай! Дори нямам съпруга и деца, които да издържам — съпругата ми умря на паркинга пред дрогерията, а детето, за което копнеехме, си отиде с нея. Не жадувам за известност (ако писателите, заемащи последните места в класацията на «Таймс» могат да се нарекат известни) и не мечтая романите ми да се продават в големи тиражи. Ето защо пет пари не давам, ако отстъпя заветното единайсето място. Защо да се притеснявам?“
Всъщност по този въпрос можех да отговоря: защото щях да се чувствам като безволево нищожество, което се отказва от постигнатото. Защото без съпругата си и без работата си щях да се превърна в затъпял ленивец, който живее сам-самичък в голямата си къща и не си помръдва пръста за нищо, освен да решава кръстословици, докато обядва.
Продължих да съществувам, да водя пародия на нормален живот. Забравих „Сара Лафс“ (или пък частица от мен, която не желаеше да отида там, погреба мисълта дълбоко в съзнанието ми) и прекарах в Дери още едно нетърпимо горещо лято. Инсталирах на лаптопа си специална програма и сам започнах да съставям кръстословици. Временно се включих в съвета на директорите към местния клон на Американската младежка християнска асоциация и участвах в журито на летния фестивал на изкуствата в Уотървил. Съчиних текстове за няколко телевизионни реклами в подкрепа на приюта за бездомници, който отчаяно се нуждаеше от средства, и известно време бях и в неговия управителен съвет. (По време на едно разширено заседание някаква жена ме нарече приятел на пропаднали типове, а аз й отвърнах: „Благодаря. Точно това исках да чуя!“ Кой знае защо репликата ми предизвика възторжени ръкопляскания.) Реших да се обърна за помощ към психоаналитик, но след като го посетих пет пъти, реших, че психически той е много по-зле от мен. Отпуснах известна сума за обучението на някакво дете от азиатски произход и се присъединих към местния аматьорски бейзболен отбор.
От време на време опитвах да пиша и всеки път удрях на камък. Веднъж реших да се насиля с едно-две изречения (каквито и да били, стига да са плод на творческо вдъхновение), но се наложи да повърна в кошчето за смет. Толкова ми прилоша, че едва изпълзях далеч от бюрото и от компютъра. Едва когато се озовах в противоположния край на помещението, се почувствах по-добре, дори добих сили да се обърна и да погледна монитора. След няколко часа със затворени очи се приближих до компютъра, за да го изключа.
През онези дни в края на лятото все по-често си спомнях за Денис Карвил, преподавателя по литература, който ми беше помогнал да се свържа с Харолд и се бе отнесъл пренебрежително към книгата ми „Раздвояване“. Веднъж бе казал нещо, за което твърдеше, че е цитат на Томас Харди и което завинаги се запечата в паметта ми. Може би прочутият викториански романист и поет наистина е изрекъл въпросната фраза, но така и не я срещнах в някое негово произведение или в биографията му, която прочетох, след като завърших „Далеч от върха“. Подозирам, че Карвил я е съчинил и я е приписал на Харди, за да й придаде повече тежест. Признавам, че самият аз от време на време съм прибягвал към този трик, заради което се срамувам.
И тъй, все по-често си спомнях цитата, докато се съпротивлявах срещу паническия страх и смразяващото чувство, завладяло съзнанието ми — чувството, че мислите ми са заключени с огромен катинар. Бях отчаян и с всеки изминал ден се убеждавах, че вече няма да напиша роман. (Божичко, каква трагедия — В. С. Андрюс с пишка страда от творческа немощ!) Цитатът ми подсказа, че дори да преодолея кризата, усилията ми са били безсмислени.