— Да — промърмори той, след като дълго мълча, както му беше обичай. — Дано да не означава, че след време ще откажеш рамков договор за три-четири романа. Не забравяй, че желязото се кове, докато е горещо. Това е мотото на шампионите.
— Мотото им е: „Прекосявай всеки мост, когато стигнеш до него“ — отвърнах. През нощта отново сънувах, че съм в „Сара Лафс“.
Присъни ми се същото, което виждах в сънищата си през есента и зимата — вървя по алеята към къщата. Въпросната алея е пътека, дълга около три километра, която се отклонява от шосе N 68, криволичи из гората и отново излиза на шосето. Наречена е условно Алея 42 в случай, че се наложи да повикате пожарната, но няма название. С Джо също не й дадохме име. Всъщност е тесен коларски път, обрасъл с тимотейка и бурени. Когато шофираш по него, чуваш приглушения шепот на тревата под шасито на колата или на камиона.
Ала в сънищата си аз не шофирам. Винаги се движа пеш.
Дърветата от двете страни на алеята са сгушени едно до друго. Притъмняващото небе почти не се вижда през преплетените им клони. Скоро ще се появят първите плахи звезди. Слънцето отдавна е залязло. Чувам песента на щурците и крясъците на гмурците откъм езерото. Между горските храсти с шумолене с промъкват животинки.
Достигам черен път, който се спуска по склона на хълма, намиращ се вдясно от мен. Това е алеята към нашата къща, в началото й има дървена табела с надпис „Сара Лафс“. Заставам до табелата, но не тръгвам надолу по алеята, където ме очаква къщата. Направена е от дървени трупи, пристроени са две крила, а отзад има голяма тераса. Стаите са четиринайсет — абсурдно, нали? Постройката би трябвало да бъде грозна и нелепа, но не е. Прилича на овдовяла дама, която скоро ще чукне стоте, но се движи доста наперено, въпреки че краката й са сковани от ревматизъм.
Централната част е построена най-отдавна — около хиляда и деветстотната. През трийсетте, четирийсетте и шейсетте са били пристроявани крилата. В далечното минало постройката е била ловна хижа, в началото на седемдесетте е била обитавана от малка комуна хипита, които я били наели от собствениците, семейство Хангърман, притежавали я от 1950 до 1984. Съпрузите се казваха Дарън и Мари, Дарън почина през 1971. Единственият видим принос от нас с Джоана е малката сателитна антена, монтирана на покрива. Идеята беше на съпругата ми, но тя така и не доживя да се възползва от придобивката.
Езерото, намиращо се недалеч от къщата, блести под лъчите на залязващото слънце. Виждам, че алеята е обсипана с борови иглички и тук-там са паднали сухи клони. Храстите от двете й страни се протягат един към друг над тясната ивица пространство, което ги разделя. Ако пътувате с кола, клоните ще я издраскат, ще чуете неприятен стържещ звук. Поглеждам надолу и виждам, че дървените трупи, от които е изградена централната постройка, са обрасли с мъх, а три слънчогледа са прорасли през дъските на малката площадка пред къщата. Гледката не създава впечатление за занемареност, а за забрава.
Полъхва хладен ветрец и внезапно осъзнавам, че съм плувнал в пот. Долавям уханието на бор — едновременно тръпчиво и чисто — и едва доловимата, но натрапчива миризма на езерото. Дарк Скор е сред най-чистите и най-дълбоките езера в Мейн. Мари Хингърман ни разказа, че през трийсетте се е простирало върху още по-голяма площ, сетне притежателите на електрическата компания, работещи съвместно със собствениците на фабриките и предприятията за дървопреработване в Рамфорд получили разрешително за изграждане на язовир на река Геса. Мари ни показа фотографии, на които бяха заснети седнали в лодки дами с бели рокли и костюмирани господа. Обясни ни, че снимките били от времето на Първата световна война и посочи една от младите жени, вдигнала гребло, от което капеше вода:
— Това е майка ми, а човекът, когото заплашва с веслото, е баща ми.
Чувам скръбните писъци на гмурците. Вечерницата вече блещука сред притъмнялото небе. Помислих си: „На небето първата звезда сияе, дано се сбъдне онова, за което мечтая“… насън винаги си пожелавам да бъда заедно с Джоана.
Опитвам да тръгна надолу по алеята. Разбира се, че ще го направя. Това е моята къща, нали? Къде другаде да отида, когато се спуска мрак и тихото шумолене в гъсталаците става някак заплашително? Къде другаде мога да отида? Прозорците са тъмни и внезапно чувствам страх да вляза сам в къщата (ами ако „Сара“ ме мрази, задето съм я изоставил толкова дълго време, ако ми се сърди?), но трябва да го сторя. Ако електричеството е изключено, ще използвам някоя от газените лампи, които държим в килера.