Само че не мога да помръдна. Краката ми отказват да се движат, сякаш тялото ми знае някаква свързана с къщата тайна, която не е известна на съзнанието ми. Отново полъхва студен ветрец, от който ме побиват тръпки, започвам да се питам какво съм правил, че да се изпотя. Бягал ли съм? И ако е вярно, към какво? Или от какво?
Косата ми също е влажна от потта и е прилепнала към челото ми като компрес. Вдигам ръка да я отметна и забелязвам прясна драскотина на опакото на дланта, точно над кокалчетата. Понякога драскотината е на лявата, друг път на дясната ръка. Казвам си: „Ако това е сън, подробностите си ги бива“. Винаги ми хрумва една и съща мисъл: „Ако това е сън, подробностите си ги бива“. Сякаш са създадени от въображението на писател… но може би в сънищата си всеки от нас е писател. Кой знае? Та нали няма начин да се провери.
„Сара Лафс“ вече е като огромна черна купчина в мрака; внезапно разбирам, че не желая да вляза в къщата. Приучил съм съзнанието си на неподчинение и си представям какви ли не страхотии, които ме очакват в „Сара“. Може би заразен с бяс бобър се е притаил в ъгъла на кухнята. Или пък в банята има прилепи — ако ги обезпокоя, с писък ще полетят около главата ми, а крилете им ще докосват лицето ми, което е изкривено от ужас. А може би ме дебнат прочутите Същества от друга галактика, създадени от Уилям Денброу, които са се скрили под верандата и ме наблюдават с блестящите си, гноясали очички.
— Не бива повече да стърча тук — изричам гласно, но краката отказват да ми се подчинят и по всичко изглежда, че по неволя ще остана като прикован на мястото, където се съединяват Алея 42 и алеята, водеща към къщата.
Дочувам зад себе си шумолене, което не е предизвикано от невидими горски животинки (те вече са се прибрали в убежищата си), а от приближаващи се стъпки. Опитвам да се обърна, но дори това не мога да сторя и… и точно в този момент винаги се събуждах. Първо се обръщах, установявайки завръщането си в реалния свят, като доказвах на себе си, че тялото ми отново се подчинява на моето съзнание. Понякога — всъщност в повечето случаи — се улавям, че си мисля: „Мандерлей! Отново сънувах Мандерлей“. Тръпки ме побиваха, усещането беше доста страшничко (не е ли страшно месеци наред да сънуваш едно и също, да разбираш, че подсъзнателно се опитваш да изкопаеш нещо, което упорито ти убягва?), но признавам, че дълбоко в себе си се наслаждавах на спокойствието на летния здрач, сред който неизменно се озовавах в съня си; наслаждавах се и на скръбта, и на предчувствието за надвиснала беда, които ме обземаха при събуждането ми. В съня се съдържаше екзотичен привкус, който липсваше в ежедневието ми, след като невидима ръка бе преградила пътя, извеждащ от въображението ми.
Спомням си, че само веднъж много се изплаших (честно казано, не се доверявам напълно на спомените си, тъй като от доста време те сякаш не съществуват), когато една нощ се събудих и чух, че казвам: „Нещо се крие зад мен, не му позволявай да ме хване, нещо се крие в гората, моля те, не му позволявай да ме хване!“ Не се изплаших от думите, а от тона, с който бяха произнесени. Гласът, който чух, бе на човек на ръба на истерията и изобщо не приличаше на моя глас.
Два дни преди Коледа отново отидох във „Фиделити Юниън“, а управителят на банката ме придружи до помещението със сейфа, намиращо се в подземието, осветено от неонови лампи. Докато слизахме по стълбата, той обяви (поне за дванайсети път), че жена му била голяма моя почитателка, прочела била всичките ми книги и съжалявала, че не съм по-продуктивен. Най-малко за дванайсети път отговорих, че е време да вкопча и него в хватката си. Както винаги той се изкиска. Бях нарекъл тази размяна на реплики „банковия ритуал“.
Господин Куинлан пъхна ключа в единия прорез и го завъртя. Сетне се оттегли дискретно като сводник, който е завел клиент в квартирата на проститутката. Пъхнах моя ключ в другия процеп, завъртях го и отворих сейфа. Единственият ръкопис сякаш се свиваше в ъгъла като изоставено кученце. Върху кутията с големи черни букви бе написано „Обещание“. Почти бях забравил съдържанието на проклетата книга.
Грабнах пътешественичката във времето, която от осемдесетте се беше пренесла в края на 1997 година, и шумно затворих сейфа. Вътре вече нямаше нищо освен прах. „Дай ми я — бе изсъскала Джоана в съня ми — за пръв път от години си спомних този сън. — Дай ми я, с нея събирам прах!“
— Господин Куинлан, приключих — извиках. Стори ми се, че съм прегракнал и гласът ми трепери, но банковият управител сякаш не забеляза нищо нередно… или пък бе прекалено дискретен.