— Мамо, не си отивай! — викна Ки и отривисто прегърна фигурата. Моментално се измокри цялата, отстъпи назад и закашля със стиснати очи. При нея вече нямаше никого — по дъските се стичаше вода и през процепите се връщаше в езерото, което извира от пролуките в скалистите недра на ТР.
Придвижвайки се внимателно, сякаш на свой ред изпълнявах акробатичен номер, закрачих по танцуващия кей към бара. Когато достигнах Кира, я грабнах на ръце. Тя се вкопчи в мен с все сила, треперейки в прегръдките ми. Зъбките й тракаха като зарчета, а в косите й усещах мириса на езерото.
— Мати дойде — прошепна.
— Зная. Видях я.
— Мати изгони бялата баба.
— И това видях. А сега ще стоиш мирно. Връщаме се на брега, но не бива да се движиш. Иначе и двамата ще паднем в езерото.
Бе кротка като мушица. Когато отново стъпихме на Улицата и се опитах да я пусна на земята, тя ме стисна за врата с всичка сила. Нямах нищо против. Мислех да я внеса в хотела, но се отказах. Сигурно имат кърпи, вероятно и сухи дрехи, но подозирах, че вътре сигурно ни чака и вана, пълна с гореща вода. Освен това дъждът отново отслабваше и този път небето на запад като че ли се проясняваше.
— Какво ти каза Мати, слънчице? — попитах, докато крачех на север по Улицата. Ки позволяваше да я сваля на земята, когато трябваше да пропълзяваме под повалените дървета, но от другата страна веднага протягаше ръце да я взема.
— Да съм добро момиче и да не ми е мъчно. Но на мен ми е мъчно. Много ми е мъчно. — Разплака се и аз погалих мократа й коса.
Като стигнахме дървените стъпала, вече се беше наплакала… а над планините на запад вече се виждаше мъничко, но ослепително ярко късче синьо небе.
— Цялата гора падна — каза Ки и се огледа с широко разтворени очи.
— Е… не съвсем, но много дървета са рухнали.
На средата на стълбата поспрях запъхтян и доста изморен. Но не предложих на Ки да я сваля на земята. Не исках да я свалям на земята. Просто исках да си поема дъх.
— Майк?
— Кажи, кукличката ми.
— Мати ми каза още нещо.
— Какво?
— Може ли да ти го кажа на ушенце?
— Да, разбира се.
Ки се наклони, допря устни до ухото ми и зашепна. Заслушах се. Като свърши, кимнах, целунах я, преместих я в другата си ръка и се изкачихме до къщата.
„Не беше бурята на столетието, друже, хич не се заблуждавай. Не, госине.“
Така говореха кореняците пред огромната армейска шатра, която използваха вместо „Лейквю“ в края на лятото и цяла есен. Огромен бряст паднал през шосето и смазал постройката като картонена кутия. Не стига това, ами завлякъл оголени кабели, от които изскачали искри. Те подпалили пропана от протекла газова бутилка и магазинът се взривил. Но шатрата бе прекрасен заместител по време на горещините и жителите на ТР свикнаха да казват, че слизали до „Лазарета“ за хляб и бира — защото от двете страни на платнището още се забелязваше избелял червен кръст.
Кореняците седяха край брезентовата стена на походни столчета, махаха на другите кореняци, които преминаваха по шосето в раздрънканите си старовремски коли (всички титуловани кореняци карат или форд или шевролет, тъй че в това отношение съм много в тон с тях), после заменят потниците с фланели, защото дните застудяват и идва време за сайдер и за късните картофи, и гледат как градът започва да се преобразява. И както гледат, си говорят за снежната буря миналата зима, която бе прекъснала тока и направила на трески хиляди дървета между Китъри и Форт Кент; за циклоните през август 85-а, за голямата лапавица през 27-а. „Това се казват истински бури. Ама истински, Бога ми!“
Сигурен съм, че имат право и не споря с тях — почти никога не можеш да победиш в спор с кореняк янки, особено когато става въпрос за времето — но за мен бурята на 21 юли 1998 година завинаги ще си остане Бурята. Познавам едно момиченце, което също смята така. То може да доживее и до 2100 година, като се имат предвид чудесата на модерната медицина, но за Кира Елизабет Девор това винаги ще си остане Бурята. Когато мъртвата й майка дойде при нея, превърнала се в жена от езерна вода.
Първата кола пристигна чак в шест часа. Но вместо патрулка от областната полиция, заварих пред дома си жълта камионетка с въртящ се жълт буркан на покрива и един тип с мушама с надпис „Централна електрическа компания Мейн“ зад волана. На другата седалка обаче седеше ченге — всъщност Норис Риджуик, самият областен шериф. Той застана на прага ми с изваден пистолет.