Зимата беше студена, често валеше сняг, а през февруари избухна грипна епидемия, която намали числеността на възрастните хора в Дери. Отнасяше ги един по един, както ураганният вятър поваля изсъхналите дървета. Като по чудо не се разболях, дори нямах хрема през дългите зимни месеци.
През март отпътувах със самолет за Провидънс и участвах в прочутото състезание на Уил Уенг за решаване на кръстословици. Класирах се на четвърто място и получих награда от петдесет долара. Не осребрих чека, а го поставих в рамка и го окачих в дневната. Едно време бях подредил повечето Доказателства за победите ми (определението беше измислено от Джо; едва сега осъзнавах, че повечето хитроумни фрази са плод на нейната фантазия) по стените на кабинета, но през март 1998 година почти не влизах там. Ако ми хрумнеше да съставя или да реша сложна кръстословица, седях на масата в кухнята и използвах лаптопа.
Спомням си как един ден отворих основното меню, сетне насочих стрелката към добрата ми стара приятелка — програмата Word 6.
Не усетих безпомощната ярост, каквато неизменно изпитвах, след като бях завършил „Далеч от върха“, само тъга и копнеж. Докато се взирах в иконката, изведнъж ми се стори, че гледам някоя от снимките на Джо, които носех в портфейла си. Често си казвах, че съм готов да продам душата си на дявола, за да върна съпругата си… а през онзи мартенски ден си помислих, че бих продал душата си за възможността отново да съчинявам романи.
„Тогава опитай — прошепна ми въображаем глас. — Може би нещо се е променило.“
Ала прекрасно знаех, че няма промяна. Ето защо вместо да отворя програмата, я „запратих в кошчето за отпадъци“. Сбогом, стара приятелко.
Дебра Уейнсток често се обаждаше по телефона и ми съобщаваше предимно добри новини. В началото на март ме уведоми, че „Обещанието на Хелън“ е избрана от литературната гилдия за „книга на месец август“, заедно с новия съдебен трилър на Стив Мартини, чиито романи почти винаги заемаха между осмо и петнайсето място в класацията на „Таймс“. Осведоми ме още, че и британският ми издател харесал „Хелън“ и заявил, че това е книгата, с която ще пробия в Англия (до този момент романите ми не се радваха на особена популярност сред читателите в островната страна).
— Тази книга показва промяна в стила ти — отбеляза Дебра. — Съгласен ли си?
— Имаш право — отвърнах и се запитах как ли би реагирала, ако й кажа, че „новаторският“ ми роман е написан преди близо дванайсет години.
— В нея се долавя… как да го нарека… някаква зрелост.
— Благодаря.
— Майк, какво става? Връзката сигурно ще се разпадне, едва чувам гласа ти.
Как да го чува, като хапех дланта си, за да не избухна в смях? Отдръпнах ръката си и докато оглеждах вдлъбнатините в плътта си, казах в слушалката:
— Сега по-добре ли е?
— Да. Хайде, сподели с мен сюжета на следващата ти книга. За какво ще се разказва в нея?
— Знаеш отговора, малката.
— Ще разбереш, когато прочетеш книгата, Джозефайн — през смях отвърна Дебра. — Нали така?
— Абсолютно.
— Давай, пиши по-бързо. Приятелите ти от издателството са възхитени от новия ти стил.
Казах й „дочуване“, затворих телефона и избухнах в смях. Овладях се едва след десетина минути, когато ми потекоха сълзи.
През този период се съгласих да бъда интервюиран по телефона от сътрудник на „Нюзуик“, който пишел статия, посветена на новоамериканската готика (не съм сигурен какво означава „новоамериканска готика“, но звучи доста гръмко и навярно ще привлече вниманието на читателите на списанието), както и да се срещна с представител на „Пъблишърс Уикли“, който обеща, че интервюто с мен ще бъде публикувано едновременно с появяването на „Обещанието на Хелън“ на книжния пазар. Дадох съгласието си за двете интервюта, защото реших, че няма да ме затруднят. Знаех, че мога да отговарям на въпросите на репортерите, докато преглеждам пощата. Дебра пък беше много доволна, тъй като досега винаги бях отказвал да участвам в рекламни кампании. Мразя тази страна на писателската професия, особено телевизионните предавания на живо, в които водещият не е прочел нито една моя книга, а първият му въпрос неизменно е: „Как ви хрумват тези странни идеи?“ Да участваш в рекламната кампания е като да отидеш в ресторант, където се сервира суши и където суши си самият ти. Този път направих компромис, за да помогна на Дебра да се докара пред шефовете си. „Такъв си е той — ще им каже, — мрази да рекламира книгите си, но този път го убедих да разговаря с двамина журналисти.“