— Заставаш зад своите и тайно переш кирливите си ризи — измърмори Франк И изпи чашата до дъно.
— Именно. Но по времето, когато са свирили на панаира, малката им комуна край езерото вече започвала да се разпада — зная тези неща само от записките на Джо, нали разбираш — в нито една история на града и дума не се споменава за тези събития.
После започнали открито да ги преследват — така казал Ройс на Джо. С всеки изминал ден ставало все по-страшно, но Сън Тидуел не давал да се издума за напускане на градчето, докато не открие какво се е случило със сестра му и племенника му. Очевидно е задържал кръвните родственици, дори след като останалите са тръгнали да търсят по-гостоприемни места.
Сетне някой заложил капана. На около километър и половина източно от така наречената ливада на Тидуел имало горска полянка — по средата й бил забит огромен кръст, издялан от бреза. Джо имаше снимка в студиото. Там чернокожите се събирали на богослужение, след като им забранили да стъпват в местната църква. Момчето често отивало на полянката да се моли или просто да размишлява. Много хора в града знаели за този му обичай. Някой заложил капан на горската пътечка, по която момчето обикновено минавало, като го замаскирал с листа и борови иглички.
— Господи! — Франк изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне.
— Сигурно не е било работа на Джаред Девор или на неговите дървари — след убийствата не са искали да имат нищо общо с хората на Сън и Сара и странели от тях. Може би дори не са били и приятели на дървосекачите. По онова време вече нямали много приятели. Все пак кореняците не можели да се примирят, че чернилките не си знаят мястото, че си пъхат носа където не трябва и че не разбират от дума. И така някой заложил капана. Не мисля, че са искали да убият момчето, а да го осакатят така, че до края на живота си да ходи с патерица.
Така или иначе замисълът се оказал успешен. Момчето попаднало в капана… и доста време не успели да го намерят. Болката сигурно е била умопомрачителна. Последвало е отравяне на кръвта, което е предизвикало смъртта на момчето. Сън се отказал. Трябвало да мисли за другите си деца и за хората, които останали с него. Стегнали си багажа и заминали. Преселили се в Северна Каролина, където и до ден-днешен живеят мнозина техни наследници. А по време на големите пожари през 1933-та, дело на младия Макс Девор, дървените им къщички изгорели до основи.
— Как не са открили труповете на Сара и на сина й? — недоумяваше Франк. — Ясно ми е, че онази миризма на гнилоч, която си усетил, е била въображаема. Но по онова време със сигурност се е долавяла… толкова много хора са минавали по тази така наречена Улица, как не са се усъмнили?
— Девор и съюзниците му не са погребали мъртъвците на мястото, където открих костите им. Сигурно са завлекли телата навътре в гората — вероятно там, където сега е северното крило на „Сара Лафс“. Покрили са ги с клони и същата нощ са се върнали за тях. Трябва да е било същата нощ — ако ги бяха оставили по-дълго, щяха да привлекат всички горски хищници. Занесли са ги другаде, пъхнали ги в брезентов чувал и ги погребали. Джо не е разбрала къде точно, но аз подозирам, че е било в Бауи Ридж, където са секли дърва почти през цялото лято. Бауи Ридж и до ден-днешен е доста затънтено място. Така или иначе са ги заровили някъде, защо не и там?
— Тогава как… защо…
— Дрейпър Фини не е бил единственият, измъчван от призраци — всички са се терзаели. Буквално от призраци. С изключение на Джаред Девор, предполагам. Живял още десет години и бил в цветущо здраве. Но момчетата страдали от безсъние, пиели много, непрекъснато се биели, вдигали свади… настръхвали само като чуели за Червените шапки…
— С други думи гузен негонен бяга — отбеляза Франк.
— Да. Потискало ги е и отношението на съгражданите им, които престанали да разговарят с тях. После Дрейпър Фини загинал в каменоломната (според мен се е самоубил) и на приятелчетата на Джаред хрумнала идея. Налегнала ги като настинка. Само дето било по-скоро като непреодолим вътрешен импулс. Решили, че ако изровят мъртъвците и ги погребат на мястото, където са ги убили, всичко ще тръгне по старому.
— Джаред съгласил ли се е?
— Според записките на Джо те вече не припарвали до него. В края на есента на 1902 година препогребали торбата с кости (без помощта на Джаред Девор) на мястото, откъдето най-накрая я изрових аз.
— Сара ги е накарала, нали? Искала е да се върне там, откъдето ще може да им въздейства.