— Не само на тях, но и на целия град. И Джо е смятала така. Страхувала се е от влиянието й и след като е направила страховити открития, повече не пожела да стъпи в къщата. Особено когато вече е подозирала, че е бременна. Когато предложих още нероденото ни дете да се казва Киа, сигурно страшно се е изплашила! А аз изобщо не съм забелязал.
— Сара е смятала, че може да те накара да убиеш Кира, ако Девор излезе от играта, преди да свърши работата — бил е стар и с разклатено здраве. Джо е рискувала, предполагайки, че вместо да я убиеш, ще я спасиш. Така е, нали?
— Да.
— И се е оказала права.
— Нямаше да се справя сам. От нощта, когато сънувах как Сара пее, Джо неотлъчно ме следваше. Сара не успя да я прогони.
— Сестра ми не се предаваше лесно — съгласи се Франк и избърса сълзите си. — Какво знаеш за прапралеля ти? Онази, която се е омъжила за Остър?
— Бриджет Нунан Остър. Брайди, както са я наричали приятелите й. Разпитах мама, но тя се кълне, че нищо не знае и че Джо никога не я е питала за Брайди, но подозирам, че ме лъже. Младата жена определено е била черната овца на семейството — познах по тона на майка ми. Нямам представа как се е запознала с Бентън Остър. Да предположим, че е гостувал на приятели в Праутс Нек и е започнал да я задиря на някой пикник край морето. Напълно е възможно. Случило се е през 1884-та. Тогава била на осемнадесет, а той — на двадесет и три. Оженили се по бързата процедура. Хари, който удавил Кито Тидуел, се родил шест месеца по-късно.
— Значи е бил едва на седемнадесет години, когато се е случило всичко това — пресметна Франк. — Боже мили!
— По това време майка му вече била религиозна фанатичка. Една от причините за деянието на Хари е бил страхът му от реакцията й, ако някога разбере какво е сторил на Сара. Имаш ли други въпроси, Франк? Защото очите ми вече се затварят.
Няколко секунди той мълча — вече започвах да си мисля, че ще престане да ме разпитва, ала той проговори:
— Още два въпроса — имаш ли нещо против?
— Като че ли вече е прекалено късно да отстъпвам. Питай.
— Онази сянка, за която говореше. Чужденеца. Някак ме тревожи.
Не отвърнах. И мен ме безпокоеше.
— Мислиш ли, че е възможно някога да се върне?
— Винаги се завръща. Може да ти прозвучи високопарно, но Чужденеца се връща за всекиго от нас, нали? Защото всички сме торби с кости. А Чужденеца… Франк, Чужденеца иска съдържанието на торбата.
Той претегли думите ми, после погълна остатъка от скоча на един дъх.
— Нали имаше още един въпрос?
— Да — отвърна. — Започна ли отново да пишеш?
Няколко минути по-късно се качих на горния етаж, нагледах Ки, измих си зъбите, отново надникнах в стаята на детето и си легнах. През прозореца виждах отблясъците на бледата луна върху снега.
Започна ли отново да пишеш?
Не. С изключение на едно доста обширно есе на тема „Как прекарах лятната отпуска“, което след някоя и друга година може да покажа на Кира, не съм написал и ред. Зная, че Харолд Облоуски нервничи и вероятно рано или късно ще трябва да му се обадя и да му кажа онова, което той вече подозира: че машината, която толкова време работеше безотказно, е спряла. Не е повредена — спомените написах на един дъх, без да ми прилошее и металните обръчи да стегнат гърдите ми — но въпреки това двигателят е спрял. В резервоара има гориво, свещите не са замърсени и акумулаторът е зареден, но двигателят, който задействаше притока на думи в съзнанието ми, отказва да работи. Покрил съм машината с платнище. Беше ми служила вярно, нали разбирате, и не искам да потъне в прах.
До известна степен това има връзка с начина, по който си отиде Мати. През есента ми хрумна, че най-малко в две от книгите си съм описвал подобна смърт, а популярната проза е пълна с още купища примери. Стигнали сте до морална дилема и не знаете как да я разрешите: главният герой изпитва непреодолимо сексуално влечение към много по-млада от него жена. Фасулска работа, приятели писатели. На помощ идва убийството. Когато работата се запече, време е да се появи човекът с пистолета. Мисля, че го е казал Реймънд Чандлър. Това е изпитаното оръжие на писателя.
Убийството е най-голямата перверзия, убийството е крайната степен на „прави каквото пожелаеш“. Разбрах, че дори измислените убийства трябва да се приемат насериозно. Мисля, че го осъзнах през лятото, докато Мати умираше в ръцете ми. Половината й череп беше отнесен от куршума, ала напускайки този свят, тя продължаваше да вика дъщеря си. Повдига ми се, като си помисля, че съм описал толкова ужасяваща сцена само за да изляза от задънената улица, в която писателите често попадат.