Помня как казах на Ки, че е най-добре да не пази писма от любовниците си — тогава си помислих, но не го изрекох гласно, че призраците им може да се върнат и да те преследват. Мен и без друго ме преследват призраци… но не желая да се измъчвам доброволно — когато затворих книгата със сънищата, го направих съвсем съзнателно. Сигурно съм можел да залея и тях със сода каустик, но се въздържах от подобно деяние.
Видях неща, които никога не съм очаквал да видя, и изпитах чувства, които не съм подозирал, че ще изпитам — не на последно място чувствата, които изпитах и още изпитвам към Кира. Сега тя е моето малко човече, аз съм нейното голямо човече и това е най-важното. Всичко останало няма значение.
Самият Томас Харди, който бил казал, че в сравнение с най-безличното човешко същество на земята дори най-майсторски описаният литературен герой е само торба с кости, престанал да пише романи, след като завършил „Невзрачният Джуд“, макар да е бил в апогея на славата си. През следващите двадесет години се посветил на поезията, а когато го питали защо е изоставил белетристиката, отвръщал, че не разбира защо си е губил времето с романи — стрували му се толкова глупави и безпредметни. Разбирам точно какво е искал да каже. През времето, което ми остава до мига, когато Чужденеца ще се върне за мен, сигурно ме очакват други дела — дела, които са много по-важни от тези сенки. Мисля, че още мога да подрънквам веригите зад паравана в Къщата на духовете, но не изпитвам никакъв интерес към това занимание. Призраците са изгубили своето обаяние за мен. Ще ми се да мисля, че Мати си спомня за Бартълби от новелата на Мелвил.
Захвърлих перото. Напоследък предпочитам да не пиша.
Мейн, 25 май 1997 — 6 февруари 1998 г.