Продължавах да сънувам „Сара Лафс“ — не всяка нощ, но през вечер — а денем въобще не се сещах за къщата. Решавах любимите си кръстословици, купих си акустична китара и започнах да се уча да свиря (знаех, че Пати Лъвлес или Алан Джаксън никога няма да ме поканят на съвместно турне), всеки ден четях некролозите в „Дери Нюз“, търсейки името на някой познат — казано накратко, живеех като на сън.
Край на това мое състояние сложи обаждането на Харолд Облоуски, който ми телефонира три дни, след като Дебра ми бе съобщила новината за избора на „Обещанието на Хелън“ за книга на месец август. Навън бушуваше буря, от време на време снегът преминаваше в суграшица (оказа се, че виелицата е била последната атака на зимата, преди да отстъпи мястото си на пролетта). Късно вечерта електроснабдяването на града беше прекъснато, но Харолд се обади в пет следобед, когато бурята още не се бе разразила с пълна мощ.
— Току-що разговарях с твоята редакторка — обяви той. — Разговорът беше изключително ползотворен.
— Нима?
— Точно така. От „Пътнам“ са убедени, че последната ти книга ще се продава като топъл хляб. Много е силна.
— Друго си е да промениш стила — промърморих.
— Моля?
— Говоря на себе си, Харолд. Продължавай, слушам те с цялото си внимание.
— Докъде бях стигнал? А, да… главната героиня Хелън Ниъринг е незабравима, а колкото до Скейт, никога не си създавал по-правдоподобен образ на злодей.
Навярно очакваше да се разтопя от похвалите му, но аз мълчах.
— Дебра намекна, че издателството възнамерява да сключи с теб договор за още две книги освен „Обещанието“. Много изгоден договор. Сами са го решили, без да се намесвам в твоя полза. Случаят е безпрецедентен — много добре знаеш, че досега издателите сключваха договори най-много за две книги. Заявих, че ще искаш по три милиона за всеки роман, като очаквах тя да се изсмее… но агентът трябва да предложи някаква цена и аз винаги започвам с по-високата. Навярно някой от прадедите ми е бил римски пълководец, който е избирал най-високото възвишение, за да започне атаката срещу враговете.
„По-вероятно е да произхождаш от род на търговци на килими“ — помислих си, но не обелих нито дума. Чувствах се така, сякаш зъболекарят ми е инжектирал по-голяма доза новокаин, устните и езикът ми бяха изтръпнали. Ако се опитах да проговоря, навярно от устата ми щеше да потече слюнка. Харолд мъркаше като тлъст котарак. Очевидно беше доволен от изгодния договор, който предлагаха на вече зрелия Майкъл Нунан, чиято нова книга се отличава с умопомрачителни и общовалидни прозрения. Сигурно вече си представяше какъв хонорар ще получи.
Този път не ми беше до смях. Този път ми идваше да закрещя. Харолд радостно продължаваше да бърбори, очевидно необезпокоен от продължителното ми мълчание. Не подозираше, че гъската, която снася „златни книги“ е мъртва. Не подозираше, че зрелият Майкъл Нунан се задушава и повръща всеки път, когато се опита да пише.
— Не те ли интересува отговорът на Дебра, Майкъл?
— Хайде, изплюй камъчето.
— Каза ми: „Девет милиона са прекалено много за три книги, но се надявам да постигнем взаимоизгодно споразумение. Разбираме, че тази книга олицетворява прогреса в творчеството на Майкъл Нунан.“ Невероятно, направо невероятно! Разбира се, заявих, че трябва да разговарям с теб, но мисля, че ще се спазарим за седем и половина милиона. Всъщност…
— Не! — прекъснах го.
За миг той замълча. Осъзнах, че ръката ме боли, защото прекалено силно стисках слушалката. С усилие на волята разхлабих хватката си.
— Майк, моля те първо да ме изслушаш…
— Не желая. Не желая да обсъждам нов договор.
— Позволи ми да ти дам един съвет — сега е най-подходящият момент за делови преговори с „Пътнам“. За Бога, не бързай да отказваш. Става въпрос за много пари. Ако изчакаш „Обещанието на Хелън“ да бъде издадена, не гарантирам, че ще получиш същата…
— Не желая гаранции, не искам да обсъждаме нов договор!
— Не крещи, Майк. Чувам те добре.
Божичко, нима съм изкрещял в слушалката? Навярно съм го сторил.
— Недоволен ли си от „Пътнам“? Дебра много ще се разтревожи. Знаеш ли, сигурен съм, че Филис Гран е готова на почти всякакви компромиси, за да те задържи.
„Нима чукаш Дебра, Харолд? — запитах се и внезапно ми се стори, че е съвсем логично шишкавият и оплешивяващ петдесетгодишен Харолд Облоуски да спи с русокосата и аристократична Дебра, която бе възпитаничка на прочутия университет Смит. — Чукаш ли я, приятелю? Обсъждате ли моето бъдеще, докато се изтягате на леглото в луксозен апартамент в хотел «Плаза»? Опитвате ли се да изчислите колко златни яйца ще накарате да ви снесе вашата гъска, преди да и извиете врата и да си приготвите пастет от месото й? Така ли ще постъпите с мен?“