— Харолд, в момента не мога и не желая да обсъждам този въпрос.
— Какво се е случило? Защо си в толкова лошо настроение? Мислех, че ще се зарадваш, като разбереш какво съм направил за теб. Мамка му, очаквах, че ще бъдеш на седмото небе!
— Нищо не се е случило, но моментът не е подходящ да се обвързвам с дългосрочен договор. Моля да ме извиниш, но пека нещо във фурната и не искам да изгори.
— Съгласен ли си следващата седмица отново да обсъдим този въпрос?
— Не — отвърнах и върнах слушалката на вилката. Никога досега не бях затварял телефона на познат или на приятел, прекъсвах връзката само когато ме безпокояха търговски посредници, рекламиращи стоките си.
Разбира се, във фурната не се печеше нищо; бях прекалено обезпокоен от разговора и не ми беше до готвене. Отидох в дневната и си налях малко уиски, после седнах на канапето и включих телевизора. Не помръднах в продължение на четири часа, като невиждащо се взирах в екрана. Навън бурята набираше скорост. На другата сутрин улиците на Дери щяха да бъдат препречени от повалени дървета, а светът щеше да прилича на ледена скулптура.
В девет и петнайсет лампата примигна и угасна. Проблесна отново за трийсетина секунди, сетне електроподаването окончателно прекъсна, което ме накара да изляза от транса. Забраних си да мисля за примамливия договор и да си представям как Джо щеше да се изсмее, ако й кажех, че ми предлагат девет милиона долара. Станах, изключих телевизора, за да не ме събуди звукът посред нощ (предохранителните мерки се оказаха излишни, електроснабдяването в Дери бе възстановено едва след два дни), и се качих на горния етаж. Хвърлих дрехите си в долния край на кревата, легнах си, без дори да измия зъбите си, и след няколко минути потънах в сън. Не зная колко време съм спал, преди да ме връхлети кошмарът.
Това бе последният сън от „поредицата за Мандерлей“, както мислено ги наричах, сън, в който ужасът достигна кулминационната си точка. Може би ми се стори най-страшен, защото се събудих сред непрогледен мрак.
Започна също като предишните сънища: вървя по алеята, вслушвам се в песента на щурците и в крясъците на гмурците и често поглеждам към притъмняващото небе, което почти е закрито от преплетените клони на дърветата. Стигам до пътеката, водеща към къщата и забелязвам промяна — някой е поставил малка лепенка върху табелата с надпис „Сара Лафс“. Навеждам се да я разгледам: това е реклама на радиостанция, която гласи: „102.9 В ПОРТЛАНД ВИ ОСИГУРЯВА ДЕНОНОЩНО РОКЕНДРОЛ“.
Обръщам поглед към небето и виждам Вечерницата. Както винаги си пожелавам Джоана да се върне при мен, а в носа ме блъсва миризмата, лъхаща от езерото, която е някак заплашителна.
В гората отекват тежки стъпки, дочувам шумоленето на изсъхнали листа и пращенето на счупен клон. Идва ми наум, че съществото, което се приближава, е грамадно.
„Съветвам те да дойдеш при мен — прозвучава глас в съзнанието ми. — Заплашват те с договор, Майкъл. С договор за три книги, който е най-опасен.“
„Не мога да помръдна — отговарям мислено. — Не мога да помръдна оттук. Изпаднал съм в пешеходна криза!“
Ала това не е вярно. Мога да ходя. Този път мога да се движа. Обзема ме радост. Най-сетне е настъпил дългоочакваният пробив. Казвам си: „Сега всичко ще се промени!“
Тръгвам по алеята към къщата, обгръща ме тръпчивият, но някак чист аромат на бор. Някои паднали клони прескачам, други изритвам встрани. Вдигам ръка да отметна влажния кичур коса от челото си и виждам малката драскотина над кокалчетата. Спирам и любопитно я оглеждам.
„Не си губи времето — отново се обажда въображаемият глас. — Ела тук и се захвани с писане на книга.“
„Не мога да пиша — отговарям. — Приключих с този етап. Остават ми още четирийсет години живот.“
„Не е вярно — казва гласът и от неумолимия му тон ме побиват тръпки. — Беше изпаднал в пешеходна, не в творческа криза, която вече премина. Побързай и ела при мен.“
„Страхувам се“ — прошепвам.
„От какво?“
„Ами ако госпожа Данвърс7 е там?“
Гласът не ми отговаря. Знаех, че не се боя от икономката на Ребека — тя е само литературна героиня, нищо повече от торба с кости. Отново тръгвам по алеята. Изглежда, нямам избор, но с всяка стъпка страхът ми нараства и когато съм на половината път от издигащата се в полумрака къща, ужасът е проникнал чак до мозъка на костите ми. Усещам, че нещо не е наред, че нещо се е променило.
7
Икономката госпожа Данвърс е героиня от „Ребека“, която е фанатично предана на мъртвата си господарка и ненавижда заместничката й. — Б. пр.