„Ще побегна — казвам си. — Ще побегна обратно по алеята, също като човечето-курабийка от приказката, ако се наложи, ще тичам чак до Дери и кракът ми повече няма да стъпи тук.“
Ала чувам как нещо пъхти зад мен и в сгъстяващия се мрак отекват тежки стъпки. Съществото е излязло от гората и ме преследва. Чувствам, че наближава и знам, че ако се обърна и го видя, ще обезумея от ужас. Очите му са червени, движи се приведено и е гладно.
Къщата е единственото ми спасение.
Продължавам да вървя. Гъстите храсталаци се протягат към мен като алчни ръце. Под лунната светлина (по време на предишните ми сънища луната никога не беше изгрявала, може би защото се събуждах преди появяването й) шумолящите листа приличат на лица, разкривени от злобни усмивки. Виждам очи, които ми намигат. Взирам се в тъмните прозорци на къщата и знам, че като вляза в нея, токът ще е спрял, защото бурният вятър е скъсал електропроводите. Напразно ще натискам бутона за осветлението, докато нещо ме сграбчи за китката и ме завлече сред още по-дълбок мрак.
Вече съм изминал три четвърти от пътя. Виждам дървените стъпала към брега, виждам сала върху гладката водна повърхност — прилича на черен квадрат върху лунната пътека. Бил Дийн го е закотвил в езерото. Забелязвам нещо продълговато в края на алеята, точно пред площадката на входа. Никога досега не съм го виждал. Какво ли може да бъде?
Правя още две-три стъпки и получавам отговор на въпроса си. Това е ковчег, същият, за който Франк Арлин се бе пазарил, защото собственикът на погребалното бюро се бил опитвал да ме преметне. Това е ковчегът на Джо, който е преобърнат на една страна. Капакът му е открехнат и виждам, че е празен.
Иска ми се да изкрещя, да се обърна и да хукна обратно по алеята — ще рискувам да се сблъскам със съществото, което ме преследва. Но преди да побегна, задната врата на къщата се отваря и сред сгъстяващата се тъма изскача ужасяващо създание. Отначало ми се струва, че е човешко същество, после виждам, че не прилича на човек. Движи се приведено, разперило белите си, торбести ръце. Няма лице, но надава гърлен писък, подобен на крясъка на гмурец. Разбирам, че това е Джоана. Успяла е да излезе от ковчега, но не и да се освободи от мъртвешкия саван.
Господи, колко бързо се движи съществото! Не се носи във въздуха както си представяме, че се носят привиденията, а тичешком прекосява площадката и се втурва по алеята. Спотайвало се е в къщата по време на всичките ми сънища, в които се вцепенявах и не можех да се обърна към гората, а сега, когато вече се движа, ще ме хване. Разбира се, ще изкрещя, когато ме сграбчи с ръцете си, обвити с коприна, ще изкрещя, като подуша вонята на разядената му плът, в която са се загнездили червеи, и видя тъмните му очи пред тънкия саван. Ще изкрещя… но освен гмурците няма кой да ме чуе. Отново съм се озовал в Мандерлей и този път завинаги ще остана тук.
Обвитото в бял саван същество нададе писък и посегна да ме хване. Събудих се на пода в спалнята, крещях с дрезгав глас и непрекъснато удрях главата си в нещо. Колко ли време измина, преди да осъзная, че вече не сънувам, че не се намирам в „Сара Лафс“? Колко ли време измина, преди да разбера, че насън съм паднал от леглото, пълзешком съм прекосил спалнята, а сега стоя на четири крака в ъгъла и непрекъснато блъскам главата си в стената, като душевноболен в лудница?
Нямах представа, тъй като електронният часовник върху нощното шкафче бе спрял със спирането на тока. Зная, че отначало се страхувах да помръдна, тъй като в ъгъла се чувствах на по-сигурно място, зная още, че дълго след като се събудих, бях подвластен на кошмарния сън (най-вече защото не можех да включа осветлението и да се освободя от магията). Страхувах се, че ако изпълзя от убежището си в ъгъла, съществото, обвито в мъртвешкия саван, с писък ще изскочи от банята, за да довърши започнатото. Треперех от студ, панталона на пижамата ми беше мокър — бях се напикал.
Клечах в ъгъла, задъхвах се и треперех, взирах се в мрака и се питах възможно ли е един кошмарен сън да отнеме разума ти. През онази мартенска нощ бях съвсем близо до отговора на този въпрос.
Най-накрая се осмелих да напусна безопасното място. Докато пълзях по пода, свалих мокрия панталон на пижамата и загубих ориентация. В продължение на пет (или може би на две) ужасяващи минути пълзях напред-назад в собствената си спалня, като се блъсках в мебелите и надавах стон, когато ръката, която протягах напосоки, се удряше в нещо. При всеки допир ми се струваше, че докосвам отвратителния призрак. Всички предмети ми изглеждаха непознати. Нямаше ги зелените цифри на електронния часовник, временно бях загубил способността да се ориентирам и спокойно можех да пълзя из някоя джамия в Адис Абеба.