Най-сетне се добрах до леглото. Изправих се, смъкнах калъфката на резервната възглавница и с нея избърсах слабините и бедрата си. После се пъхнах под завивката и треперейки, се заслушах в потракването на суграшицата по стъклата на прозорците.
До разсъмване не можах да заспя, а сънят не избледня, както се случва при събуждането. Лежах на моята половина от кревата и си спомнях ковчега, който бях видял на алеята — в появата му имаше абсурдна логика — Джо обичаше къщата и нейното привидение би обитавало тъкмо „Сара Лафс“. Но защо искаше да ме убие? Защо й е на моята Джо да ме убива? Нямах представа.
Занизаха се безкрайни часове, най-сетне мракът се разсея и на мястото му се възцариха сивкави сенки, сред които мебелите приличаха на безмълвни стражи, обгърнати от гъста мъгла. Почувствах се малко по-добре, страхът ме напусна. Реших да запаля печката в кухнята и да си приготвя силно кафе. Да забравя ужасното преживяване.
Стъпих на пода и понечих да отметна от челото си кичура влажна коса, ала като зърнах ръката си, се вцепених. Помислих, че сигурно съм се наранил, докато пълзях в мрака, опитвайки да се добера до леглото. На опакото на дланта точно над кокалчетата имаше драскотина.
Глава 5
Веднъж, когато бях шестнайсетгодишен, някакъв самолет премина звуковата бариера точно над мен. Вървях през гората и обмислях сюжета на един разказ, мислех си и че ще бъде върховно, ако някоя петъчна вечер Дорис Фурние се размекне и ми позволи да сваля гащичките й, докато се натискаме в колата ми, паркирана в края на Кашман Роуд.
Дотолкова бях потънал в размишленията си, че оглушителният гръм ме завари напълно неподготвен. Проснах се по корем на пътеката, обсипана с опадали листа, и запуших ушите си с длани, а сърцето лудо препускаше в гърдите ми — сигурен бях, че е ударил последният ми час (и че ще си умра девствен). Ужасът от това преживяване може да се сравни само с вледеняващия страх, предизвикан от последния от „поредицата“ сънища за Мандерлей.
Лежах на земята и очаквах края на света, а когато изминаха трийсетина секунди и нищо не се случи, осъзнах, че пилот на реактивен самолет от военната база в Бръсуик не с изчакал да се озове над океана, за да премине звуковата бариера. Божичко, кой би предположил, че шумът е толкова оглушителен?
Колебливо се изправих на крака и докато чаках сърцето ми да възстанови нормалния си ритъм, разбрах, че не съм единственото същество, което се е изплашило до смърт от внезапния трясък. За пръв път откакто се помнех, в горичката зад къщата ни в Праут Нек цареше мъртвешка тишина. Стоях неподвижно под слънчевите лъчи, в които танцуваха милиарди прашинки, и се ослушвах със затаен дъх. Не подозирах, че може да съществува такава тишина — дори през студените януарски дни в гората ехтяха гласове на птички и стъпки на животни.
След малко изчурулика сипка. След две-три секунди й отвърна кос. Изминаха още няколко секунди, сетне врана се присъедини към дуета. Някъде зачука кълвач, в храстите до мен се шмугна катеричка. Само след минута горичката сякаш оживя и се изпълни със звуци, а аз продължих по пътя си. Ала в паметта ми завинаги се запечатаха неочакваният гръм и последвалата го мъртвешка тишина.
След като сънувах кошмара, често си припомнях онзи далечен юлски ден, което бе съвсем нормално. Забелязал съм, че след някакво преживяване замълчаваме, докато се уверим, че не сме пострадали и че опасността (ако въобще е имало опасност) е отминала.
През цялата седмица животът в Дери замря. Силният вятър беше нанесъл големи поражения, а внезапното понижение на температурата с десет градуса направи невъзможно разчистването на снега. Като капак на всичко след буря през март хората изпадат в отвратително настроение, наляга ги песимизъм. Силни бури винаги се разразяват по това време на годината (понякога бушуват и през април, ако нямаме късмет), но сякаш никога не ги очакваме. Всеки път, когато се превърнем в заложници на природната стихия, го приемаме като лична обида.
Към края на седмицата най-сетне настъпи промяна във времето. За пръв път от дни наред напуснах къщата и отидох да изпия чаша кафе в ресторантчето, намиращо се близо до аптеката „Райт Ейд“, от която Джоана бе направила последната покупка в живота си. Отпивах от чашата си, похапвах от сладкиша и решавах кръстословицата във вестника, когато някой попита:
— Мога ли да седна при вас, господин Нунан? Днес тук няма къде игла да падне.