Вдигнах поглед и видях възрастен човек, когото познавах, но името му ми убягваше.
— Казвам се Ралф Робъртс — представи се старецът. — Със съпругата ми Лоуис работим доброволно за Червения кръст.
— А, да — промърморих. През около два месеца давах кръв в Червен кръст. Ралф Робъртс бе един от хората, които раздаваха натурален сок и сладкиши на кръводарителите, като ги съветваха да не стават веднага и да не правят резки движения. — Заповядайте, седнете.
Той погледна вестника ми, разгърнат на страницата с кръстословицата, и се настани срещу мен в сепарето, сетне попита:
— Може би сте установили, че решаването на кръстословицата в „Дери Нюз“ е като да си блъскаш главата в стена?
Засмях се и кимнах:
— Занимавам се с кръстословицата по същата причина, поради която някои изкачват Еверест, господин Робъртс… защото я има. Само дето никой не пада и не се пребива от кръстословицата в „Нюз“.
— Предлагам да си говорим на „ти“. Моля, казвай ми Ралф.
— Съгласен, но ако ми викаш Майк.
— Дадено. — Старецът се ухили. Забелязах, че въпреки напредналата си възраст не носи зъбни протези, ала зъбите му бяха поразкривени и леко пожълтели. — Обичам момента, когато преставам да използвам официалната форма на обръщение — все едно си свалям вратовръзката… Ама бурята си я биваше, а?
— Така е, но вече се затопля — отвърнах. Тази сутрин живакът на термометъра бе направил един от типичните за март скокове, а слънчевите лъчи напичаха лицето ми. Бях излязъл от къщи, примамен от хубавото време.
— Сигурно пролетта скоро ще настъпи. Има години, когато изгубва пътя, но рано или късно се завръща у дома. — Той отпи от кафето си, остави чашата на масата и отбеляза: — Напоследък не съм те виждал на кръводарителските акции.
— Има време, докато се възстановя — излъгах. Предохранителният срок беше изтекъл преди две седмици и вече можех да давам кръв. Картичката, която ми бяха изпратили от Червения кръст се мъдреше върху хладилника, но я бях забравил. — Другата седмица ще се видим там.
— Подсетих те, защото кръвта ти е група А, от каквато винаги имаме нужда.
— Запази ми едно легло.
— Дадено. Добре ли си? Позволявам си да те попитам, защото изглеждаш уморен. Съчувствам ти искрено, ако те измъчва безсъние.
Наистина приличаше на човек, който не е мигнал цяла нощ — очите му изглеждаха уморени. После си дадох сметка, че сигурно наближава осемдесетте — няма начин възрастта да не окаже влияние. Докато си по-млад, животът ти нанася леки удари, насочени към страните и очите ти. Останеш ли на ринга по-дълго, заприличваш на професионален боксьор, който е изкарал петнайсет тежки рунда.
Понечих да му отговоря с клишето, което неизменно пробутвам, попитат ли ме дали съм добре, после се запитах защо винаги се преструвам на корав мъжага като каубоя от рекламата на „Марлборо“, кого се опитвам да заблудя. Какво си въобразявам, че ще се случи, ако след като съм дал кръв, заявя на човека, подаващ ми шоколадова курабийка, че не се чувствам много добре? Нима земетресения ще разтърсят планетата? Ще избухнат пожари и ще започнат наводнения ли? Друг път!
— Не — отговорих. — Напоследък не се чувствам добре, Ралф.
— Да не си пипнал грип? Говори се, че пак върлува грипна епидемия.
— Не. Този път грипът ми се размина. Не страдам и от безсъние. — Казвах самата истина — вече не ми се явяваха сънищата за „Сара Лафс“, кошмарът не се беше повторил. — Само дето нямам настроение.
— Трябва да отидеш на почивка — отбеляза старецът и отпи от кафето си. Погледна ме отново, свъси вежди и остави чашата си: — Какво има. Нещо не е наред ли?
— Не… не — побързах да кажа и внезапно ми се прииска да чуя думата от моята уста, затова я повторих: — Почивка.
— Именно. — Ралф се усмихна. — Хората се нуждаят от почивка.
„Хората се нуждаят от почивка“ — старецът имаше право. Дори хора, които не можеха да си го позволят, отиваха на почивка. Заминаваха, когато почувстваха умора, когато се налагаше да сърбат онова, което са си надробили, когато им идваше до гуша да получават и да пръскат пари.
Разполагах с достатъчно средства за пътуване и можех да прекъсна работата си — каква работа, бе, шегобиец? — ала едва когато старецът, раздаващ курабийки по време на кръводарителска акция бе произнесъл вълшебната думичка, ми хрумна нещо, за което човек с висше образование като мен би трябвало веднага да се досети — не бях ходил на почивка, откакто няколко месеца преди да умре Джо, с нея бяхме пътували до Бермудските острови. Моята мелница вече не работеше, но упорито отказвах да я изоставя. Едва през лятото, когато видях в „Нюз“ некролога на Ралф Робъртсън (той бе загинал, блъснат от кола), напълно осъзнах колко съм му задължен. Повярвайте, че съветът му ми подейства по-благотворно от чашата портокалов сок, която старецът всеки път ми подаваше, след като бях дал кръв.