Спомних си деня, когато тя се появи, запретнала дългата си престилка, в която носеше гъби риженки. Засмя се и победоносно извика: „Тази вечер семейство Нунан ще си устроят банкет и съседите от ТР само могат да им завидят!“ Спомних си как лакираше ноктите на краката си, приведена като акробатка по начин, специфичен за представителките на нежния пол, извършващи тази сложна операция. Спомних си как ме замери с някаква книга, когато се присмях на новата й прическа, как упорито опитваше да се научи да свири на банджо и как гърдите й, непристегнати от сутиен, се очертаваха под тънкия й пуловер. Спомних си как плачеше, как се смееше, как очите й искряха от гняв. Как твърдо ми каза, че изявленията ми са брътвежи на творец, който си придава важности и се преструва на разочарован от живота.
Спомнях си и сънищата, особено последния, тъй като не бяха избледнели от паметта ми, както обикновено се случва. Никога няма да забравя кошмара, в който видях ковчега пред вратата на „Сара“, както и онзи сън в далечното минало, когато за пръв път получих полюция (сънувах, че се изпразвам върху голо момиче, което лежеше във въжена люлка и отхапваше от сочна слива); останалите си спомням откъслечно, сякаш са обвити в мъгла. Онова, което се случваше в сънищата ми за „Сара“, бе прекалено реално — крясъците на гмурците, песента на щурците, пожеланието, което отправях към Вечерницата — но аз си казвах, че са прекалено правдоподобни и служат като декор. Следователно не си струва да мисля за тях, а за трите важни елемента, три мебела, които трябваше да разопаковам.
Докато седях на плажа и наблюдавах как слънчевите лъчи се процеждат между пръстите на краката ми, по които бе полепнал мокър пясък, си мислех, че и без да съм психоаналитик, разбирам какво свързва трите елемента.
В сънищата ми за „Сара“ тези елементи са гората зад мен, къщата в далечината и самият Майкъл Нунан, който стои неподвижно помежду им. Пада мрак, в гората дебне опасност. Страхувам се да отида и в къщата, може би защото толкова време е била необитаема, но съм сигурен, че трябва да го сторя — независимо, че ме плаши, това е единственият ми подслон. Ала краката отказват да ми се подчинят. Аз съм писател, който е изпаднал в пешеходна криза.
В кошмара най-сетне успявам да се доближа до „Сара“, но там не ме очаква убежище, а нещо, което не съм виждал дори в… дори в най-безумните си сънища. Мъртвата ми съпруга, все още обвита в савана, с писък се нахвърля върху мен. От онази нощ бяха изминали пет седмици, намирах се на почти пет хиляди километра от Дери, ала при спомена за съществото с торбестите ръце ме побиваха тръпки и уплашено се озъртах.
Но дали ужасяващото видение наистина е било призракът на Джоана? Не бях сигурен, нали? Съществото беше цялото обвито в белия саван. Ковчегът беше като онзи, в който погребаха Джоана, но може би съм сгрешил.
Аз съм писател, който е изпаднал в пешеходна и в творческа криза!
„Не мога да пиша“ — бях заявил на гласа, който чух в съня ми. Отговорът му бе, че мога, че творческата криза е преминала и аз му повярвах, защото като по чудо вцепенението беше изчезнало и крачех към къщата, към убежището.
Обаче се страхувах. Още преди да се появи безформеното същество, треперех от страх. Казвах си, че се боя от госпожа Данвърс, но в съня ми „Сара Лафс“ и Мандерлей някак се сливаха. Страхувах се…
— Страхувам се да пиша — чух се да казвам. — Страхувам се дори да опитам.
Беше последната ми вечер в Ки Ларго, на другата сутрин щях да взема самолета за Мейн. Наливах се с алкохол и вече порядъчно се бях наквасил. Напоследък пиех почти всяка вечер. „Не ме плаши творческото безсилие, а преодоляването му. Здравата съм загазил, приятели, честна дума!“ — помислих си.
Независимо от това знаех, че най-сетне съм стигнал до същността на проблема. Страхувах се да преодолея кризата, да се върна към нормалното си ежедневие и да продължа да живея без Джо. И все пак вярвах, че трябва да го сторя — подсказали ми го бяха зловещите стъпки, които се разнасяха от гората зад мен. А увереността е особено важна за човек с богато въображение. Когато душевното му равновесие е нарушено, в съзнанието му се заличава границата между въображаемото и действителността.
В гората ме дебнеха опасности, да, сър. Докато размишлявах, стисках в ръката си една от тях. Вдигнах чашата си и залязващото слънце сякаш пламна в нея. Пиех много — какво от това, хората си го позволяват, докато са на почивка — но истината бе, че пиех доста още преди да пристигна в Ки Ларго. Страхувах се, че неусетно ще стана алкохолик.
Отново си спомних за невидимите същества, дебнещи ме в гората и за измамното убежище, охранявано от ужасяващия призрак, който не бе съпругата ми, а може би нейната памет. Предположението беше логично, тъй като за Джо „Сара Лафс“ бе най-любимото място на земята. Това ме наведе на Друга мисъл, която ме накара рязко да стана от шезлонга. В „Сара“ бе поставено началото на ритуала с шампанското, което изпивахме, след като Джоана напишеше последното изречение от романа ми.