„Ах, ти, смешно човече — промърмори Стрикланд.“
Проснах се на леглото, закрих с длани лицето си и плаках, докато заспах от изтощение, както правят натъжените деца. Присъни ми се нещо ужасно. В съня си се събудих, видях, че „Луна и грош“ още е върху завивката и реших да я пъхна обратно под леглото. Знаете колко несвързани и объркани са сънищата — не се подчиняват на логиката, а виденията са като часовници, нарисувани от Дали, които са се размекнали и са преметнати като килимчета по клоните на дърветата.
Пъхнах картата за игра между сто и втора и сто и трета страница, която никога нямаше да бъде прелистена от мъртвата ми съпруга, претърколих се на моята страна на леглото и надникнах отдолу с намерението да оставя книгата където я бях открил.
Джо лежеше на пода сред топчета прахоляк. От пружината висеше паяжина, която докосваше страната й. Червеникавата й коса беше загубила блясъка си, ала тъмните й очи ме наблюдаваха подозрително, а лицето й беше бяло като платно. Когато заговори, разбрах, че смъртта е отнела разума й.
— Дай ми я — изсъска. — С нея събирам прах. — Изтръгна книгата от ръката ми, преди да успея да й я подам. За секунда пръстите ни се допряха, нейните бяха ледени като заскрежени вейки. Тя отвори книгата на отбелязаното място, при което картата изпадна, и постави произведението на Съмърсет Моъм върху лицето си, досущ погребален саван от думи. Сетне скръсти ръце на гърдите си и остана неподвижна, а аз забелязах, че носи синята рокля, с която я бях погребал. Беше излязла от гроба, за да се скрие под леглото в спалнята ни.
Нададох приглушен вик и се събудих с болезнено потръпване, като едва не паднах на пода. Не бях спал дълго — страните ми още бяха мокри от сълзите, а клепачите ми бяха подпухнали и сякаш се бяха обтегнали от плача. Ала сънят беше толкова „действителен“, че надникнах под леглото — бях убеден, че ще видя Джо да лежи с разтворената книга върху лицето си, че ще ме докосне с ледените си пръсти.
Разбира се, отдолу нямаше нищо — сънищата нямат нищо общо с действителността. При все това прекарах остатъка от нощта на канапето в моя кабинет. Навярно постъпих правилно, защото повече не сънувах кошмар. Заспах непробудно и всъщност не сънувах нищо.
Глава 2
По време на съвместния ми живот с Джо, който продължи десет години, никога не изпаднах в творческо безсилие и способността да пиша не ме напусна веднага след смъртта на съпругата ми. Нямах представа какво е да „блокираш“ и не осъзнавах какво се е случило, докато положението не стана критично. Навярно причината бе в твърдата ми увереност, че жертви на творческата немощ стават само снобски автори на сериозна литература, чиито произведения се разглеждат, обсъждат и понякога оплюват от критиците на „Ню Йорк Таймс“.
Началото на писателската ми кариера и женитбата ми почти съвпаднаха по време. Завърших първия си роман „Раздвояване“ малко след като с Джо официално се сгодихме (изхвърлих се и й подарих пръстен с опал, който струваше сто и десет долара — много повече, отколкото можех да си позволя по онова време — ала Джоана се влюби в него), а последния си роман, озаглавен „Далеч от върха“, приключих около месец след смъртта на съпругата ми. Главният герой в книгата беше убиец психопат, който си пада по живота във висшето общество. Издадоха я през есента на 1995. Оттогава на книжния пазар редовно се появяват мои нови творби — парадокс, който мога да обясня. Дълбоко в сърцето си знам, че в близко бъдеще Майкъл Нунан няма да напише роман. Вече знам какво е да „блокираш“. Дори знам повече за това състояние, отколкото бих искал да науча.
Когато с известно колебание предложих на Джо да прочете ръкописа на „Раздвояване“, тя го изгълта за една нощ: настани се на любимото си кресло само по бикини и по тениска с щампована отпред мечка и прочете романа, като изпи безчет чаши чай с лед. Оставих я и отидох в гаража (живеехме под наем в къща в Бангор заедно с младо семейство, което беше безпарично като нас… по онова време с Джо още не бяхме женени, макар тя да не сваляше пръстена, който й бях подарил), където започнах да ровичкам из инструментите — чувствах се като герой от карикатура в „Ню Йоркър“, изобразяваща млад баща в чакалнята на родилния дом. Доколкото си спомням, унищожих сглобяема клетка за птици, изработването на която според указанията беше лесно дори за дете, и едва не отсякох левия си показалец. На всеки двайсет минути се връщах вкъщи и надниквах в кабинета. Дори да ме забелязваше, Джо не помръдваше. Поведението й ме обнадежди.