По коридорите бе толкова чисто и светло, че чак му се прииска да се настани тук. Още повече като влезе в килията или стаята на Глория. „Мале — ужаси се от себе си Ник. — Да не е заразно?“ Обаче като видя и мацката, си рече „Дано да е заразно!“
Голямо парче бе тая Глория. Руса, синеока. С гъста лъвска грива и бяла алабастрова кожа. А какви крака! Какви гърди!…
„Ей, четири часа не съм пипал Мария и ще стана за резил“ — опита се да се укроти Ник.
— Здравейте, господин Шишманов.
Ромон на планински ручей! Звън на разцъфнали лалета!
— За клиентите си съм само Ник, госпожице.
Вятър — така обичаше да му казват господин…
— Здравейте, Ник — послушно кимна тя.
— Може ли такова… на ти?
— Може, Ник.
Мале, ами ако въпросът е друг, а пък отговорът — същия?… Ник се ощипа по бедрото през джоба, тръсна глава и се изкашля делово:
— Ами да започваме, госпожице.
— За сътрудниците си и близките си съм Глория.
Ник почти се олюля.
— Добре, Глория.
— Какво ви интересува? — делово попита тя.
— Има едни бели петна…
— Мисля, че всичко е едно бяло петно. За вас. И сигурно не вярвате на цялата тая история.
— Аз… Аз имам богата практика, Глория. Виждал съм много неща.
— Рая виждали ли сте? — тъжно поклати глава красивата жена.
— Едва ли съм за там. Аз съм голям грешник, Глория.
— След като го видях, аз не искам да ходя там.
— Видя?
— Нери ми каза, че си запознат добре със случая.
— Да — неохотно призна Ник. — Но искам да чуя всичко от теб.
— Искам да ми вярваш, Ник. Инак да ти е халал капарото.
— Не искам пари даром — възпротиви се Ник.
После сам се учуди на себе си: „Бре! Аз съм бил голяма работа!“
— Всичко е едно към едно, Ник. Той натика Дани в чантата си и дръпна ципа. И тръгна бавно и равно, сякаш бе пуснал в нея носна кърпичка.
— Такова… Дани дърпаше ли се?
— Не. Той има едни очи… Шемет те обхваща, светът се завърта пред теб. Върти се, върти се… Той говори благо, гледа те втренчено. Обзема те блаженство, леност, спокойствие… Аз го изпитах на гърба си.
— А колко тежеше Дани?
— Двайсет килограма.
— Спомена, че старецът е дребен.
— Много дребен.
— И носеше чантата… как каза — равно?
— Да. Щото той вече не беше в чантата.
— Хм… Как така — не беше вече в чантата?
— Тя е като тунел. Той го пуска — и Дани вече е в другия свят.
— Уф. Малко е сложно за мен.
Глория отпусна ръце отчаяна.
— Но аз ще се постарая — стресна се той. — Разказвай.
— Когато слязох, него го нямаше на улицата. Обиколих с колата. Бе потънал вдън земя. И мисля, че Торбалан го умее това — да потъва в земята. Тоест, да минава в своя свят, когато е застрашен.
— Глория, как да ти кажа…
— Не можеш да го възприемеш — отчаяно закърши ръце тя. — Добре, аз ще разказвам, а ти си прави изводите. Той не тичаше. Вървеше бавно. Най-много след три минути аз вече бях на колата и обикалях. Не го застигнах никъде.
— Може да е влязъл в някой вход.
— Полицията разпитва първите дни като бясна. Някой щеше да се обади.
— Мда… Логично. Разкажи за срещата си с него.
— Полицаите ровиха първите два дни. Те имат теория: не намерят ли следи първите двадесет и четири часа, направо отписват случая. Е, за мен се постараха четиридесет и осем…
Ясно. Ръката на Колимечков е била смазана.
— После намалиха състава и аз организирах собствено търсене. Платих на двадесет човека да обикалят града и околностите. Смея да твърдя, че те си свършиха съвестно работата. Един от тях ми предаде, че такъв старец с голяма чанта е виждан край гимнастическия салон. Два дни се навъртах там. Видях го…
Ник я погледна внимателно. Лицето й гореше, очите гледаха вглъбено. „Не, не лъже“ — подсказа му интуицията.
— По-скоро нещо отвътре ми извика „Този е!“ Беше пред входа. Дали чакаше някого? Не. Нямаше вид на чакащ. Просто стоеше — безлично старче с бели коси, почти без косми по лицето, добродушно и безпомощно такова… На рамото му на дълга презрамка висеше голяма чанта. Хванах го за ръката, обърнах го към мен и извиках: „Ти, нали?… Къде е Дани?“
Очите й бяха пълни със сълзи. Тя вдигна белите си тънки ръце, притисна пръсти към пълните си устни.
— Той дори не трепна. Погледна ме в очите. Краката ми се подкосиха. Не, не ми прилоша. Просто ми стана… Не знам какво ми стана. Просто спокойно, умиротворено… „Дани… Къде е Дани?“ — попитах умолително. Той се усмихна и рече благо: „В рая“. За секунда дойдох на себе си — държах се за ръката му, приличах на жена със световъртеж. Просто подпряла се доверчиво на ръката на добрия старец. „Мъртъв ли е?“ — изохках. И пак потънах в очите му — те се въртяха като калейдоскоп. „Не. Той е ангел. По-точно ще бъде обучен за ангел и един ден ще стои до дясното коляно на Бога.“