Глория извади от джоба си кърпичка и избърса очите си.
— Е, тогава… Имах чувството, че излязох от дълбоко гмуркане във вода. Разкрачих се и се развиках. Какво ли? Не помня. Основно „Върни ми Дани!“… Той се огледа, даже не бе смутен. И ми нахлупи чантата…
Тя млъкна. Мълча дълго.
— Видях го.
— Дани?
— Не. Рая. Наистина е красиво. Мирно. Тихо. И има ангели — пет-шест годишни деца.
— Глория — започна Ник.
— Да. На възрастта на Дани. Летяха над зелените поляни и лимоновите горички и пееха псалми.
— Как летяха?
— С крила. Бели лебедови крила. Като в картините в храмовете. Но не изглеждаха щастливи.
Ник се раздвижи, изкашля се.
— Да. Знам, че не ми вярваш. Но така беше. Това виждах. Беше ми леко. В същото време имах усещания и от другия, нашия свят.
— Какви?
— Той ме натискаше трескаво, бързаше да ме вкара в чантата. Но не ставаше… Беше тясно за раменете, после ханша ми… После изведнъж стана нещо като трус. Раят изчезна. Бях седнала, виеше ми се свят. От гимнастическата зала излязоха група спортисти.
— И?
— Помогнаха ми да стана.
— А старецът?
— Нямаше и следа от него. Единият от младежите после с триста колебания си спомни, че май е видял някаква чанта край мен.
— Аха.
— Като излезли от вратата на залата. Ама другите отрекоха.
— А ти?
— Аз не видях нищо.
— Глория… дали всичко това…
— Не, Ник, не е сън. Не е измислица. Така беше.
6.
Ник раздаде по петарка на циганчетата. След десетина секунди радостна гълчава те млъкнаха, вперили очи към вдигнатата му ръка. Там като знаме величествено се вееше сто доларова банкнота.
— Ай, бате, какво трябва да направим?…
— Витрина ли да чупим?… Или на някой колата да надраскаме?…
Ник я сгъна внимателно и я мушна в горното джобче на копринената си риза така, че да се вижда.
— Дреболия.
— Какво бе, бате?… Курва ли ти трябва?
Последното бе като ритник в слабините му. Сети се за Мария и се разбърза.
— Искам да ми намерите един дядо.
— Е, само дядки да искаш — започна едно, но другите бяха разбрали, че работата няма да е толкова лесна и му изшъткаха.
— Дребен… много дребен. Е, като тоя — Ник посочи едно цигане. — Много бял, като че не е стоял на слънце. И косата му бяла. Пък носи голяма чанта на рамото си.
— Туй ли е? — развряка се роякът от мръсни перчеми и бели зъби.
— Това.
Разхвърчаха се. Остана само едно — Васко. Понечи да хукне, но Ник го спря.
— Какво има?
— Май се сещам за едно дядо…
— Къде го видя?
— Върти се около детската градина във Военния квартал.
Ник поглади ръбчето на стоте долара и кимна:
— Тичай.
Седна в сянката на близкото кафене и изхъмка. Глория го бе открила пред гимнастическия салон. Васко — във военния квартал. Каква бе връзката?… Сервитьорката прекъсна мислите му. И ако не бе младичка и с дълги крака, щеше да й даде да разбере… Поръча сода и кафе и я отпрати с гладен поглед — беше в бяла поличка, изпод която прозираха прашките й. Той се облиза и още малко да изпусне нишката на мисълта си. С усилие на волята, използвано обикновено когато щангистът вдига половин тон, той успя да си дръпне погледа и се върна към работата. И така, защо там?… А не пред залата на щангистите? Представи си щангист с крилца да хвърка из кафенето и се ухили.
Сервитьорката помисли, че се усмихва на нея и задвижи всичко по себе си. О, тя била дъ бест и отпред!… В същото време усети, че ако умът му остане при нея, ще изтърве нещо много важно и притвори очи. В резултат усещането за жена проби в ноздрите… Той грабна кафето и почти завря носа си в чашата. Момичето се отдалечи доволно, че го е развълнувало. „Абе, ще ти видя аз сметката, ами…“ — закани се Ник. Какво? Какво се въртеше във въздуха и се канеше да се стовари на главата му като ябълката върху горкия Нютон?
Дойде първото цигане. Видяло на пазара… Качи го в колата и отпраши. Мале! Там бе пълно с белокоси старци с големи чанти. Някои даже и с две. Ник сви устни за разочарование на „хрътката“ си и се върна в кафенето.
Докъде бе стигнал?… Содата се бе стоплила, кафето… Най-гадното бе, че улови погледа на сервитьорката — и тя се бе захласнала в стоте долара. Определено си мислеше, че е красив поне колкото хиляда доларова банкнота и направо се обиди на това кривокрако грозно девойче… Отдаде се на мислите си. Обаче те едни… Мария… някаква чука с токчета по тротоара… Мария… абе, кобила… Мария… Мале, какво парче минава по пешеходната пътека… Мария… Опа, една седна на другата маса… Мария…