— О, нима? — запитах аз. — Кой го състави? Нейният адвокат ли?
Баща ми пак се изкикоти.
— Не, моят.
Гласът му изведнъж се промени. Стана рязък:
— Бягай сега при науките си, синко, и не се бъркай в неща, които не те засягат. Тук е вече полунощ и тъкмо се каня да си лягам.
Телефонът замлъкна в ръцете ми. Загледах се в него, после бавно го оставих. Тази нощ не можах да заспя. Във въображението ми изплуваха порнографски видения на Рина и баща ми в любовна прегръдка. Няколко пъти се събуждах, облян в студена пот.
Нечия ръка ме разтърсваше леко. Бавно отворих очи. Първото нещо, което съгледах, бе лицето на Невада.
— Събуди се, Джонас — каза той. — Вече сме вкъщи.
Примигнах с очи, за да прогоня съня.
Слънцето се скриваше зад къщата. Разтърсих глава и излязох от колата. Погледнах към сградата. Странна къща. Не бях прекарал повече от две седмици в нея, откакто баща ми я построи, а ето че сега беше моя. Както всичко друго, създадено от баща ми.
Тръгнах към стъпалата. Рина бе помислила за всичко. С изключение на това. Баща ми беше мъртъв. Щях да й го съобщя.
6.
Входната врата се отвори, докато прекосявах верандата. Баща ми бе построил тази плантаторска къща в традиционния южняшки стил и за неин домоуправител бе довел Робер от Нови Орлеан. Робер беше креол, потомствен лакей.
Беше огромен мъж, с цяла глава по-висок от мен, но толкова внимателен и сръчен, колкото беше едър. Преди него баща му и дядо му са били домоуправители и макар и роби, бяха насадили у него гордост от професията. Имаше шесто чувство, що се отнася до задълженията. Винаги беше там, където трябва.
Отстъпи встрани, за да вляза.
— Здравейте, мастър Корд — поздрави той на своя мек, креолски английски.
— Здравей, Робер — казах аз и го изчаках да затвори вратата. — Ела с мен.
Мълчаливо ме последва в кабинета на баща ми. Лицето му остана безизразно, докато затваряше вратата.
— Да, мистър Корд?
За пръв път ме нарече мистър, вместо мастър. Погледнах го.
— Баща ми е мъртъв — казах аз.
— Зная — заяви той. — Мистър Денби се обади.
— Другите знаят ли? — попитах аз.
Той поклати глава.
— Казах на мистър Денби, че мисис Корд е излязла и не съм споменавал нищо на останалата прислуга.
Доловихме лек шум зад затворената врата. Робер продължи да говори, пристъпвайки бързо към нея:
— Сметнах, че сигурно ще пожелаете сам да съобщите тъжната вест. — Той отвори рязко вратата.
Нямаше никой. Пристъпи бързо навън. Последвах го. Някаква фигура тичаше по голямото стълбище, което извиваше край парадния вход към горния етаж.
Гласът на Робер бе тих, но властен като камшик.
— Луиз!
Фигурата спря. Беше личната прислужничка на Рина.
— Ела тук! — заповяда той.
Луиз заслиза колебливо по стълбището. Видях ужасения израз на лицето й, докато наближаваше.
— Да, мистър Робер? — Гласът й беше не по-малко изплашен.
За пръв път имах възможност да видя как Робер се справя със слугите. Приближи я някак лениво, но ръката му се стовари върху лицето й като пистолетен изстрел. Гласът му бе пълен с укор:
— Колко пъти съм ти казвал да не подслушваш зад вратите?
Тя стоеше с ръка на лицето си. Сълзите започнаха да се стичат по бузите й.
— Върви сега в кухнята. Ще се занимая с теб по-късно.
Затича към кухнята все още с ръка на лицето. Робер се обърна към мен:
— Извинявам се заради нея, мистър Корд — каза той с предишния дълбок и спокоен глас. — Обикновено моите слуги не правят такива неща, но тази специално ми създава трудности.
Извадих цигара и още преди да съм я сложил в устата, Робер ми поднесе запалена клечка кибрит. Дръпнах дълбоко.
Робер духна клечката и грижливо я постави в един пепелник.
— Да, сър?
Погледнах замислен към стълбището. Странно, но се колебаех.
Гласът на Робер долетя зад рамото ми:
— Мисис Корд е в стаята си.
Вдигнах очи към него. Лицето му беше като непроницаема маска.
— Благодаря, Робер. Ще се кача да й кажа.
Тръгнах нагоре. Гласът му ме задържа:
— Мистър Корд?