Усетих обща въздишка да преминава през църквата. Затваряха ковчега на баща ми. Хвърлих последен бегъл поглед върху лицето му, после всичко отмина и в ума ми остана странен пустош, така че за миг си помислих, че не мога даже да си спомня как е изглеждал.
После до ушите ми долетяха хълцания и аз погледнах с крайчето на окото си. Плачеха мексиканките от фабриката. Зад гърба си чух подсмърчане. Беше Джейк Плат с насълзени от уискито очи.
Погледнах застаналата до мен Рина. Виждах през черния воал очите й. Бяха бистри и спокойни. От оплаквачите зад нас долиташе звукът на много хора, оплакващи баща ми.
Но Рина, неговата съпруга, не заплака. Нито пък аз, неговият син.
10.
Беше топла нощ, независимо от бриза, който нахлуваше през отворения прозорец откъм пустинята. Мятах се неспокойно в леглото и избутвах чаршафите под мен. Дълъг ден беше, започнал с погребението, после обмисляне на разнообразни планове с Макалистър, докато стана време да си тръгва. Бях уморен, а не можех да заспя. Премного мисли се въртяха в главата ми. Питах се дали това беше причината да чувам баща си как крачи нагоре-надолу из стаята си дълго след като всички в къщата си легнаха.
Зад вратата се чу звук. Седнах в леглото. Гласът ми разцепи тишината.
— Кой е?
Вратата се отвори и видях лицето й; останалото, загърнато в черния пеньоар, се сливаше с мрака. Гласът й беше много тих, когато затвори вратата след себе си:
— Помислих си, че сигурно си буден, Джонас. И аз не мога да заспя.
— Безпокоиш се за парите ли? — саркастично запитах аз. — Чекът е там, на шкафа, заедно с документите. Само подпиши разписката и е твой.
— Остави парите — каза тя и пристъпи в стаята.
— Тогава какво? — студено запитах аз. — Дойде да ми кажеш, че съжаляваш ли? Да изразиш съболезнованията си? Съчувствието си?
Беше вече до леглото и ме гледаше.
— Не бива да говориш такива неща, Джонас — каза простичко. — Той ти беше баща, а аз бях негова съпруга. Да, дойдох да ти кажа, че съжалявам.
Но това не ме задоволи.
— Съжаляваш за кое? — нахвърлих се аз. — Че не ти е оставил повече? Че не се омъжи за мен, вместо за него? — Засмях се горчиво. — Ти не го обичаше.
— Не, не го обичах. Но го уважавах. Той беше повече мъж от всеки друг, когото съм срещала.
Не проговорих.
Изведнъж тя заплака. Седна на ръба на леглото ми и скри лице в ръцете си.
— Престани! — казах грубо аз. — Късно е за сълзи.
Тя отпусна ръце и ме загледа напрегнато. Забелязах в мрака влажни, сребърни ивици да се спускат по лицето й.
— Много знаеш ти за какво е късно! — проплака тя. — Късно е да го обичам? Не че не опитвах. Просто не съм способна да обичам. Не зная защо. Такава съм. Баща ти знаеше това и ме разбираше. Затова се омъжих за него. Не за парите му. Той знаеше и това. И беше доволен от малкото, което му давах.
— Ако е вярно — попитах аз, — защо плачеш?
— Защото съм изплашена — каза тя.
— Изплашена? — засмях се аз. Не й подхождаше някак. — От какво се страхуваш?
Тя измъкна цигара някъде от пеньоара си и я сложи в устата си, незапалена. Очите й святкаха като на пантера край пустинен бивак в нощта.
— От мъжете — отсече тя.
— От мъжете? — повторих аз. — Ти… се боиш от мъжете? Защо, ти си първичният дразнител…
— Вярно е, глупако! — ядосано ме пресече тя. — Страхувам се от мъжете, да слушам намеците им, да се предоставям на похотливите им ръце и еднопосочни мисли. И да ги слушам как маскират желанията си с думи за любов, когато всичките им желания водят само до едно нещо. Да влязат в мен.
— Ти си луда! — казах сърдито. — Ние не мислим само затова!
— Така ли? — запита тя. Чух драскането на кибрит и пламъкът разкъса мрака. Тя ме погледна. — Виж себе си, Джонас. Виж се как изгаряш от страст към жената на баща си!
Нямаше нужда да поглеждам, за да се убедя, че е права. Пернах гневно клечката от ръката й.