Едва тогава забелязах револвера на бедрото на мъжа. Носеше го съвсем ниско, завързан за крака. Прикладът беше черен и изтъркан, а ударникът и металът блестяха с притъпена от смазката лъскавина.
— Щом съм жив — отвърна той.
— Как се казваш?
— Невада.
— Невада кой?
Отговорът дойде без колебание:
— Смит. Невада Смит.
Баща ми пак замълча. Този път мъжът не го изчака да заговори. Посочи ме:
— Малкият твой ли е?
Баща ми кимна.
— Къде е майка му?
Баща ми го изгледа, после ме взе на ръце. Наместих се удобно в извивката на ръката му. Гласът му беше безизразен:
— Умря преди няколко месеца.
Мъжът ни изгледа вторачено.
— Така и чух.
Баща ми се взря за миг в него. Усетих как мускулите на ръката му се изпънаха под мен. После, преди да сваря да си поема дъх, полетях във въздуха през перилата на верандата.
Мъжът ме улови с едната си ръка и ме притисна до себе си, приклякайки с единия крак, за да омекоти тласъка. Дъхът ми секна, но преди да се разплача, баща ми заговори отново. Странна усмивка пробягна по устните му.
— Научи момчето да язди! — каза той. Вдигна вестника и влезе в къщата без да погледне назад.
Държейки ме все още в едната си ръка, Невада започна да се изправя. Погледнах нагоре. В другата му револверът като жива змия се насочи към баща ми. Докато го гледах, той мигновено потъна в кобура. Вдигнах очи към Невада.
По лицето му се разля топла, мила усмивка. Внимателно ме пусна на земята.
— Е, младши — каза той. — Чу баща си. Да вървим.
Погледнах към къщата, но баща ми вече бе влязъл вътре. Тогава още не го знаех, но това бе последният път, когато баща ми ме бе държал в прегръдките си. Оттогава, като че ли бях момчето на Невада.
Тъкмо бях преметнал единия крак през откритата кабина, когато Невада стигна до мен. Изгледа ме косо.
— Доста се потруди.
Скочих на земята до него и го погледнах отгоре. Никак не можех да свикна с това. Бях висок един и осемдесет и осем, като баща си, а Невада едва един и седемдесет и пет.
— Доста — признах си аз.
Невада се изпъна и погледна в задната кабина.
— Бива — каза той. — Как се сдоби?
Усмихнах се.
— Спечелих го на комар.
Той ме изгледа въпросително.
— Не се безпокой — добавих бързо. — След това го оставих да спечели петстотин долара.
Той кимна удовлетворен. Това беше едно от нещата, на които Невада ме беше научил. Не ставай от масата, след като си спечелил коня на някого, докато не му дадеш възможност да спечели поне една миза за утре. С това печалбата ти не намаляваше кой знае колко, а нещастникът си отиваше с чувството, че си е възвърнал нещичко.
Бръкнах в задната кабина и извадих няколко подпорки. Подхвърлих едната на Невада, пристъпих и нагласих моята под едното колело. Невада направи същото от другата страна.
— Това няма да се хареса на баща ти. Обърка производството за цял ден.
Изправих се.
— Не вярвам да е толкова важно. — Заобиколих перката и тръгнах към него. — Как узна толкова скоро?
Устните на Невада се извиха в познатата ми нерадостна усмивка.
— Завел си момичето в болница. Те пратили за родителите й. Тя им казала, преди да умре.
— Колко искат?
— Двайсет хиляди.
— Човек може да ги купи за пет.
Не ми отговори. Вместо това погледна краката ми.
— Сложи си обувките и да вървим — каза той. — Баща ти чака.
Закрачи през поляната, а аз погледнах краката си. Усещането на топлата земя под босите ми крака беше приятно. Забих пръсти за миг в пясъка, после се върнах при кабината и измъкнах чифт мексикански хаурчос. Намъкнах ги и тръгнах през полето след Невада.
Ненавиждам обувките. Не оставят човека да диша.
2.
Вдигах облачета пясък с моите хаурчос, докато вървях към фабриката. Едва доловимият мирис на сяра, която използуваха при направата на барута, достигна до ноздрите ми. Същият мирис като онзи в болницата през нощта, когато я заведох там. Далеч не напомняше аромата на нощта, когато бяхме направили бебето.
Беше свежа и прохладна нощ. Дъхът на океана и мирисът на крайбрежното вълнение нахлуваха през отворения прозорец на малката вила, която държах в Малибу. А в стаята нямаше нищо, освен възбуждащото ухание на момичето и нейната страст.