После изведнъж тя се прилепи към мен и устните й зацелуваха нежно лицето и брадата ми, а тялото й трепереше от страх.
— Джонас! Джонас! Позволи ми да остана при теб! Само тази нощ! — проплака тя. — Страхувам се да бъда сама!
Вдигнах ръце да я отблъсна. Беше гола под черния пеньоар. Плътта й беше хладна и мека, като летния пустинен бриз, а напиращите зърна бодяха дланите на вдигнатите ми ръце.
Замръзнах, впил в мрака поглед в нея. Пред мен бе само лицето й, после вкусът на солените й сълзи по нейните и моите устни. Гневът в мен се стопи от преливащата страст. Оставили за свой пазач само дявола в мен, ние се гмурнахме в огнената наслада на собствения ни ад.
Събудих се и погледнах през прозореца. Първите проблясъци на зората се прокрадваха в стаята. Обърнах се към Рина. Тя лежеше с глава на възглавницата, простряла ръка върху очите си. Леко я докоснах по рамото.
Дръпна си ръката. Очите й бяха отворени, бистри и спокойни.
Стана от леглото с бавни, плавни движения. Тялото й блестеше младо и златисто. Вдигна от пода черния пеньоар и се намъкна в него. Наблюдавах я, докато отиваше към шкафа.
— В горното чекмедже има писалка — казах.
Тя извади писалката и подписа разписката.
— Няма ли да я прочетеш? — попитах. Тя поклати глава.
— За какво? Не можеш да вземеш повече, отколкото се съгласих да ти дам.
Права беше. Беше се отказала от всякакви бъдещи права и претенции върху имота. Взе чека и банкнотите и тръгна към вратата. Там се обърна и ме погледна.
— Няма да бъда тук, когато се върнеш от фабриката.
Погледнах я мълчаливо.
— Не е необходимо да заминаваш — промълвих аз.
Очите й срещнаха моите. Струва ми се, че долових тъга в тях.
— Не, Джонас — каза тихо тя. — Време е да излезеш от сянката на баща си. Той беше велик човек, такъв ще бъдеш и ти. По свой начин.
Посегнах към нощната масичка за цигара и я запалих, без да проговоря. Димът опари дробовете ми.
— Сбогом, Джонас! — каза тя. — Желая ти успех.
Загледах се в нея за миг, после заговорих. Гласът ми беше дрезгав от цигарата.
— Благодаря — казах. — Сбогом, Рина.
Вратата се отвори, после бързо се затвори и нея я нямаше вече. Станах от леглото и отидох до прозореца. Първите утринни пламъци на слънцето се появиха на хоризонта. Предстоеше зноен ден.
Чух вратата зад мен да се отваря и сърцето затупка в гърдите ми. Връщаше се. Обърнах се.
Робер влезе в стаята, носейки поднос. Белите му зъби блестяха в приятна усмивка.
— Помислих, че няма да се откажете от чаша кафе.
Когато стигнах във фабриката, Джейк Плат беше покатерил група хора на покрива, които го боядисваха в бяло. Ухилих се на себе си и влязох.
Първият ден беше трескав. Като че ли нищо не бе в ред. Детонаторните капсули, които бяхме изпратили на „Ендикът“, се бяха оказали дефектни и трябваше бързо да подменим прашката. За трети път тази година Дюпон ни беше измъкнал под носа контракт с правителството за пресован кордит.
Прекарах половината ден над цифрите и накрая всичко завря, когато стигнах до нашата политика относно процентите от печалбата. Щом предложих да преразгледаме отношението си, ако то би ни струвало частични загуби, Плат протестира. Баща ми, каза той, твърдял, че не си струвало да работят за по-малко от дванадесет процента. Избухнах и казах на Джейк Плат, че аз ръководя фабриката сега и че каквото е правил баща ми, си е било негова работа. За следващия търг съм сигурен, че ще закопая Дюпон поне с три цента на фунт.
Беше станало вече пет часът и производственият майстор влезе в стаята. Тъкмо смятах да разгледам неговия въпрос, когато Невада ме прекъсна.
— Джонас — каза той.
Вдигнах поглед. Бе прекарал в кабинета целия ден, свит мълчаливо в един ъгъл и забравен там.
— Да? — отговорих му аз.
— Редно ли е, ако ви оставя малко по-рано? — запита той. — Имам да свърша някои неща.
— Разбира се — отвърнах аз и пак загледах производствените листи. — Вземи „Дюзенберг“-а. Джейк ще ме закара до дома.
— Нямам нужда от него — каза той. — Дошъл съм с моята кола.
— Невада — повиках го аз, — кажи на Робер, че ще се прибера за вечеря към осем часа.
Той се поколеба за миг, после чух отговора му:
— Разбира се, Джонас. Ще му кажа.
Свърших по-рано от очакваното и спрях „Дюзенберг“-а пред къщата в седем и половина тъкмо когато Невада слизаше по стъпалата с два куфара в ръце. Изгледа ме изненадан: