Гледаше, дълбоко разстроен.
— И защо мислиш, че те помолих да направя „Афродита“? — продължи тя. — Не защото го смятах за особено добър. А за да платя на Пиърс за всичко това. — Тя отиде бързо до бюрото и извади две малки ролки филм. Метна едната към него и филмът се разви като панаирджийска ролка. — Първата ми роля — каза саркастично тя. — Порнографски филм.
Взе цигара от кутията на масата и я запали. Обърна се пак към него. Гласът й беше притихнал.
— Или може би си от мъжете, които се наслаждават да се оженят за такава жена, та винаги, когато срещнат някого, да се чудят дали е спал с нея, или не? Кога, къде и как?
Той направи крачка към нея.
— Това е минало. Няма вече значение.
— Няма ли? Само затова че самата съм сглупила за миг, не е нужно да сглупяваш и ти. Как би понесъл тази нощ, ако знаеше предварително всичко, което знаеш сега?
— Но аз те обичам!
— Дори и това е самоизмама. Не ме обичаш. И никога не си ме обичал. Ти обичаш един спомен. Споменът за едно момиче, предпочело баща ти вместо теб. При първата възможност, която ти се удаде, се опита да ме превърнеш в нейно копие. Дори и в леглото — всичко онова, което ме караше да правя. Наистина ли ме смяташ за толкова наивна, че да не се досетя, че това са неща, които ти е правила тя?
Пръстенът бе все още в ръката й. Тя го постави на масичката пред него.
— Вземи го — каза тя.
Той го загледа. Диамантът сякаш хвърляше гневни искри към него. Вдигна поглед към нея, а лицето му бе изпънато и измъчено.
— Запази го — каза рязко той и излезе.
Тя остана така, докато чу потеглянето на колата му. После загаси светлината и се качи горе, оставяйки пръстена на масата и филма на пода, развит като панаирджийска лентичка след бал.
Лежеше в леглото с широко отворени очи, загледана в нощта. Да можеше да заплаче, би й олекнало. Но отвътре беше празна, разядена от греховете си. Не й бе останало нищо, което да даде на другите. Беше изчерпала своя дял от любовта.
Някога, много отдавна, беше обичала и бе обичана. Но Том Дентън бе мъртъв, изгубен завинаги и нямаше да се върне.
Тя извика на глас в мрака:
— Помогни ми, татко! Моля те! Не знам какво да правя.
Да можеше да се върне и да започне всичко отначало. Пак от онези недели с аромата на телешко със зеле, при тихия шепот на утринната литургия в ушите й, при сестрите в болницата, при онова тихо задоволство да бъдеш част от божието дело.
Изведнъж гласът на баща й зашепна от сивата утринна ведрина: „Наистина ли искаш да се махнеш, Мечо Джени?“.
Остана смълчана, заровена в мислите и спомените си. Наистина ли онова време бе отлетяло завинаги? Ако скриеше от изповедта тази част от живота си, която вече не й принадлежеше, можеше да го стори. Те нямаше да узнаят. Беше нейно собствено прегрешение. Останалата част от живота й им беше известна.
Да постъпи така би било грях. Грехът на опрощението. Той би направил невалидна всяка по-нататъшна изповед. Но тя имаше толкова много за даване и да не го направи означаваше да лиши себе си и другите, на които би могла да помогне. Кои грях беше по-голям? Изплаши се за миг, после реши, че това е въпрос между нея и нейния Спасител. Решението бе нейно и единствено тя щеше да бъде отговорна, сега и в бъдеще.
Изведнъж разбра какво трябва да направи и усети, че вече не се страхува.
— Да, татко — прошепна тя.
Тихият му шепот долетя като ехо, носено от вятъра: „Тогава, облечи се, Джени, и аз ще дойда с теб“.
16.
Бяха изминали близо две години от нощта на приема, преди Роза отново да чуе за Джени. Почти шест месеца от деня, когато получи ужасното безлично съобщение на Военното министерство, че Дейвид е паднал убит при Анцио през май 1944.
Край на мечтите, край на големите сделки, край на борбите и плановете да се изгради гигантско сътрудничество, което да опаше цялата земя с тънките и ефирни нишки на целулоидната лента. За него те бяха приключили, тъй както бяха приключили за хилядите други в смазващия трещящ бой в ранното италианско утро.
Това означаваше край и на нейните мечти. Любовният шепот нощем, поскърцването на пода от другата страна на леглото, възбудата и топлотата от взаимното доверие и плановете за бъдещето.
Беше благодарна за работата си. Тя ангажираше ума и изчерпваше енергията й и я поглъщаше с всекидневните задължения. С времето болката бе изтласкана в глъбините на разума и изплуваше само когато бе сама.