Усмивката му издаде вътрешното облекчение. Изглежда очакваше да вдигна олелия, че не ми е споменал за летеца.
— Славен човек е той — каза Мориси. — Как е?
— Добре изглеждаше — отвърнах аз. — Отиваше в Ню Йорк. — Погледнах през прозореца към равнинната пустиня на Невада. — Впрочем, чувал ли си някога върху какво точно работеше той?
— Не точно.
Погледнах го.
— Какво си чувал?
— Не съм го чул от него — обясни Мориси. — Научих го от един мой приятел в Клуба на инженера, който също известно време се е занимавал с въпроса. Макар че и той не знае много. Каза ми само, че се наричало проекта „Манхатън“ и че имало нещо общо с професор Айнщайн.
Усетих как веждите ми се свиха в недоумение.
— Какво би могъл да прави Щрасмер за човек като Айнщайн?
Той пак се усмихна.
— В края на краищата Щрасмер измисли консервна кутия за бира от пластмаса, с якост по-голяма от тази на метала.
— Е, и? — запитах аз.
— Може би професорът е взел Ото да му измисли пластмасов контейнер, в който да държи атомите си — каза Мориси засмян.
Чувствах как възбудата ми нараства. Контейнер за атоми, енергия в бутилка, готова да експлодира, щом й махнеш запушалката? Дребничкият мъж не беше луд. Знаеше за какво говори. Лудият бях аз.
Би било същинско чудо. Е, значи Щрасмер и компанията му бяха дошли в пустинята, бяха измислили чудото и сега се прибираха по домовете си. Какво беше и как го бяха направили не можех да предположа и не ме интересуваше.
Но дълбоко в себе си бях убеден, че са го направили.
Чудото, с което щеше да дойде краят на войната.
2.
Слязох от влака в Рено, а Мориси продължи за Лос Анжелос. Нямаше време да телефонирам на Робер в ранчото, затова наех такси до фабриката. Пресякохме портала от стоманена тел под огромната табела „ЕКСПЛОЗИВИ КОРД“, сега на повече от два километра от главния заводски корпус.
Заводът се беше разширил страхотно през войната. А също така и всички останали компании. Каквото и да правехме, мястото все не достигаше.
Слязох, платих на шофьора и когато той замина, вдигнах поглед към познатата стара сграда. Беше овехтяла, изглеждаше опушена и остаряла в сравнение с новите пристройки, но белият й покрив блестеше на слънцето. Някак не можах да се навия да се махна от нея, когато другите административни директори се бяха преместили в кабинетите си в новата административна сграда. Хвърлих цигарата в прахта и я смачках с пета, после влязох вътре.
Мирисът беше същият както винаги и шепотът, който се понесе сред мъжете и жените, бе същият, който винаги бях чувал при минаването си: El hiso. Синът. Бяха изминали двайсет години и повечето от тях дори не бяха тук, когато баща ми умря, но въпреки това ме наричаха така. Даже и младите, някои от които нямаха и половината от моите години.
И кабинетът си беше същият. Тежкото, огромно бюро и кожените мебели сега бяха понапукани и износени от времето. Нямаше секретарка в преддверието, но това не ме изненада. Нямаше нужда да има. Не ме очакваха.
Минах зад бюрото и натиснах бутона на вътрешния телефон, който ме свързваше направо с кабинета на Макалистър в новата сграда, на половин километър оттук. Изненада прокънтя в гласа му, когато се обади:
— Джонас! Откъде довтаса?
— От Въздушните сили — отвърнах аз. — Току-що им доставихме CA-JET Х.Р.
— Чудесно. Хареса ли им?
— Предполагам — отговорих аз. — Но не ми се довериха аз да го издигна. — Облегнах се и отворих вратата на шкафчето под телефона, откъдето измъкнах намиращата се там бутилка бърбън. Сложих я на бюрото пред себе си.
— Какви са условията за анулиране на военновременните договори в случай че войната свърши утре?
— За барутната компания ли? — запита Мак.
— За всички — отвърнах аз. Знаех, че пази копия от всички сключени договори тук, защото считаше този си кабинет за основен.
— Ще ми трябва малко време. Ще възложа на някого веднага да провери.
— Да речем след един час?
Той се поколеба. Когато отговори, долових нотка на любопитство в гласа му:
— Дадено. Толкова ли е важно?
— Толкова е важно.
— Знаеш ли нещо?
— Не — казах уверено аз. Наистина не знаех. Само предполагах. — Просто искам да съм наясно.
Настъпи кратко мълчание, после той пак се обади: