— Току-що получих техническите чертежи за преобразуването на отдела за радарни инсталации и дребни детайли на „Корд Еъркрафт“ за електронно производство. Да ти ги донеса ли?
— Да — казах аз и изключих. Взех чаша от подноса до термоса. Напълних я до половината с бърбън. Погледнах през стаята към стената, откъдето ме гледаше портретът на баща ми. Вдигнах чашата към него.
— Отдавна не сме се виждали, татко — казах аз и излях уискито в гърлото си.
Махнах ръце от чертежите на бюрото и плътно ги навих като спирална пружина. Погледнах Макалистър.
— На мен ми изглеждат добре, Мак.
Той кимна.
— Ще ги пусна като „одобрени“ и ще ги пратя в снабдителен отдел, за да имат готовност да купят материалите и да ги доставят, когато войната свърши. — Той хвърли поглед към бутилката бърбън на бюрото. — Не си много гостоприемен. Няма ли да ми предложиш да пийна?
Погледнах го изненадано. Мак не беше пияч. Особено по време на работа. Побутнах бутилката към него и му подадох чаша.
— Заповядай.
Той си наля малко и го изпи наведнъж. Прочисти си гърлото. Погледнах го очаквателно.
— Има един друг следвоенен план, за който исках да си поговорим — каза неловко той.
— Давай.
— Става дума за мен — поколеба се той. — Не съм вече толкова млад. Искам да се пенсионирам.
— Да се пенсионираш? — Не можех да повярвам на ушите си. — Защо? Какво, по дяволите, ще правиш?
Мак се смути и се изчерви.
— Работих доста усилено през целия си живот — започна той. — Имам двама сина, една дъщеря и пет внучета, три от които въобще не съм виждал. Аз и жената бихме желали да прекараме известно време с тях, да ги поопознаем малко, преди да е станало съвсем късно.
Изсмях се.
— Казваш го, като че ли очакваш всеки миг да хвърлиш топа. Още си млад.
— На шейсет и три съм. Двадесет години съм с теб.
Вперих очи в него. Двадесет години. Кога бяха минали? Прави бяха военните лекари. Не бях вече младок.
— Ще ни липсваш тук — казах искрено аз. — Не зная как ще се справим без теб. — И наистина го мислех. Мак беше единственият, на когото можех да разчитам, винаги когато имах нужда от него.
— Ще се оправиш. Сега повече от четиридесет юристи работят за нас и всеки от тях е специалист в своята област. Не си вече просто един мъж, а цяла компания. Необходима ти е огромна правна машина, която да се грижи за теб.
— И какво от това — възразих аз. — Човек не може посред нощ, когато е в затруднение, да телефонира на една машина.
— На тази машина можеш. Тя е пригодена за всички непредвидени случаи.
— Но ти какво ще правиш? Недей ми казва, че ще бъдеш щастлив и доволен в ролята на дядо. Ще трябва да правиш нещо, да занимаваш ума си.
— Мислил съм и за това — каза той и видът му стана сериозен. — Толкова време си играя със законите за организации и данъци, че едва ли не забравих най-важните. Законите, които касаят обикновените хора. — Пак посегна към бутилката и си наля още малко. Не му беше лесно да стои така и да ми разказва за проектите си.
— Мисля да си окача табелка с името на вратата в някой малък градец. Просто да се занимавам с всеки, който ми похлопа на вратата. Уморих се да говоря винаги за милиони долари. Иска ми се поне веднъж да помогна на някой клет нещастник, който наистина се нуждае от помощ.
Загледах го. Работиш двайсет години с един човек и ето че въобще не го познаваш. Това беше една страна на Макалистър, чието съществуване никога не бях подозирал.
— Разбира се, ще анулираме всички договори и споразумения между нас — довърши той.
Погледнах го. Знаех, че няма нужда от повече пари. Но и аз нямах.
— За какъв дявол е нужно това? Ще се показваш на дирекционните съвещания през няколко месеца, така че да мога да те виждам от време на време.
— Значи… значи си съгласен?
Кимнах.
— Разбира се, ще го придвижим този въпрос, щом войната свърши.
Отделните бели листа се превърнаха на купчина, докато той ми резюмираше съдържанието на всеки от договорите. Най-после Мак свърши и ме погледна.
— Имаме стабилни клаузи при анулирането на всички договори, с изключение на един — обобщи Мак. — Той е за доставка преди края на войната.
— Кой по-точно?
— Летящият кораб, който строим за флота в Сан Диего.