Знаех за какво говори. „Сентурион“ щеше да бъде най-големият самолет, построяван някога, пригоден да носи цяла рота от сто и петдесет мъже, екипаж от дванадесет души, два леки танка-амфибии и достатъчно боеприпаси, лека артилерия, оръжия, амуниция и храна за цяла рота. Идеята ми беше, че един такъв самолет би се оказал полезен при прехвърляне на десантни части зад линиите по малките острови в Тихия океан.
— Как сме подписали такъв договор?
— Ти пожела така — напомни ми той. — Не си ли спомняш?
Как да не си спомнях. Ръководителите на флота бяха изказали съмнение дали въобще такъв голям самолет би се вдигнал във въздуха, затова ги бях притиснал да сключим сделка за един напълно изпитан самолет преди края на войната. Това бе преди повече от седем месеца.
Още от началото се бяхме натъкнали на затруднения. Изпитанията за налягането бяха доказали, че обикновените метали правеха самолета много тежък, за да могат двигателите да го издигнат във въздуха. Изгубихме два месеца, докато инженерите попаднаха на фибростъкло, десет пъти по-леко от метала и четири пъти по-яко. После трябваше да конструираме специални машини за обработка на новия материал. Дори доведох Еймос Уинтроп от завода в Канада да надзирава проекта. Дъртият копелдак се бе справил фантастично там и се оправяше с всяка работа, непосилна за всеки друг.
Не че старият пръч се бе пременил. Държеше ме здравата и го знаеше. Настоя да го направя заместник-директор на „Корд Еъркрафт“, преди да дойде.
— Колко сме похарчили до момента? — запитах аз.
Мак прерови листата.
— Шестнадесет милиона, осемстотин седемдесет и шест хиляди, петстотин деветдесет и четири долара и тридесет и един цента към трийсти юни.
— Загазили сме — казах аз и посегнах към телефона. Операторката се обади. — Свържете ме с Еймос Уинтроп в Сан Диего. И докато чакам да говоря с него, телефонирайте на мистър Долтън в кантората на „Интерконтинентал Еърлайнс“ в Лос Анжелос и му кажете да ми изпрати специален чартърен самолет.
— Какво има? — запита Мак, загледан в мен.
— Седемнайсет милиона долара. Ще идат на вятъра, ако самолетът не полети.
После Еймос се обади по телефона.
— Кога най-рано можеш да вдигнеш „Сентурион“? — запитах аз.
— Добре напредваме. Занимаваме се с изпитването на туй-онуй. Смятам, че ще можем да го завършим към септември или началото на октомври.
— Какво остава?
— Обикновените дреболии. Монтаж, приспособления, полиране, притягане. Нали знаеш?
Знаех. Дребните, но съществени операции, които отнемаха повече време от всичко друго. Ала нищо съществено, нищо, което би попречило на самолета да лети.
— Приготви го — казах аз. — Утре излитам с него.
— Ти луд ли си? Даже не сме наливали бензин в резервоарите му.
— Напълнете ги в такъв случай.
— Но корпусът още не е изпитан за водонепроницаемост — викна той. — Откъде знаеш, че няма да потъне право в залива на Сан Диего, като го насочиш по пистата?
— Тогава изпитай го. Разполагаш с двайсет и четири часа, за да провериш дали може да плава. Пристигам нощес, ако ти е нужна помощ.
Това не бе гарантиран с пари проект, при който правителството поемаше разноските, независимо дали ще спечели, загуби, или ще е на чисто. Бяха мои пари и не ми се нравеше мисълта, че мога да ги загубя.
За седемнадесет милиона долара „Сентурион“ щеше да лети, дори ако се наложеше да го издигна над водата с голи ръце.
3.
Робер ме откара до ранчото, където взех горещ душ и се преоблякох, преди да се кача на самолета за Сан Диего. Тъкмо излизах от къщата, когато телефонът иззвъня.
— За вас е, мистър Джонас — каза Робер. — Мистър Макалистър.
Взех слушалката от ръката му.
— Да, Мак?
— Прощавай, че те безпокоя, Джонас, но изскочи нещо много важно.
— Казвай.
— Току-що се обади Бонър от студиото — започна той. — Напуска в края на този месец и отива в „Парамонт“. Сключил договор с тях да прави само суперпродукции.
— Предложи му още пари.
— Сторих го. Не иска. Настоява да напусне.
— Какво гласи договорът му?
— Изтича в края на този месец — обясни той. — Не можем да го задържим, ако той не пожелае.
— Тогава да върви по дяволите. Щом не иска, да си върви.