Но това беше все едно да заспя в тенекеджийска работилница — наоколо кънтяха викове, псувни, чукания и стъргания. После телефонът иззвъня и аз станах да отговоря.
— Ало, татко? — Беше гласът на Моника.
— Не, тук е Джонас. Ще го извикам да ти се обади.
— Благодаря.
Оставих слушалката на бюрото, отидох до вратата и повиках Еймос. Върнах се на кушетката и се изпънах, докато той вземаше слушалката. Погледна ме странно, когато чу гласа й.
— Да, малко съм зает. — Млъкна, заслушан в гласа й. Когато пак заговори, се усмихваше. — Чудесно. Кога заминавате?… Тогава ще дойда в Ню Йорк, като свършим тук. Ще отпразнуваме събитието. Поздрави Джо-Ан.
Остави слушалката.
— Беше Моника — обясни той, загледан в мен.
— Знам.
— Следобед заминава за Ню Йорк. С. Дж. Хардин я е назначил за главен редактор на „Стил“ и я иска веднага на работа там.
— Много хубаво — отбелязах аз.
— Взема и Джо-Ан със себе си. Не си виждал детето отдавна, нали?
— От времето, когато ми ги отмъкна двете от апартамента в хотел „Дрейк“, в Чикаго, преди пет години.
— Трябва да я видиш. Хлапето става истинска красавица.
Загледах го учуден. Това само не бях си представял — Еймос Уинтроп в ролята на горд дядо.
— Хей, човече, ти наистина си се променил, знаеш ли?
— Рано или късно човек поумнява — промълви Еймос и се изчерви смутен. — Установява колко глупости е извършил, колко е наранявал хората, които обича, и ако не е същински злодей, се опитва да навакса загубеното.
— Слушал съм тази песен — отбелязах саркастично аз. Не бях в настроение да слушам лекции от дъртия копелдак, независимо колко се беше поправил. — Казвали са ми, че това обикновено се случвало, когато вече не можеш да го вдигаш.
Лицето на Еймос се промени. Видях, че съм го нервирал.
— Иска ми се да ти кажа едно-две неща.
— Например, Еймос?
— Готови сме да монтираме двигателя, мистър Уинтроп — викна някой от прага.
— Идвам след минутка. — Еймос отново се обърна към мен. — Напомни да ти го кажа, след като се върнем от изпитателния полет.
Ухилих се и се загледах след него, докато излезе. Е, не беше станал чак такъв светец, че да не мога да го ядосам. Станах и затърсих обувките си под кушетката.
Когато излязох навън, двигателят бръмчеше плавно и монотонно.
— Изглежда ми наред — заяви Еймос, обръщайки се към мен. Погледнах си часовника. Беше четири и половина.
— Тогава да вървим. Какво чакаме?
Той сложи ръка на рамото ми.
— Не мога ли да те накарам да промениш решението си?
Поклатих глава. Седемнайсет милиона долара бяха достатъчно солиден аргумент. Той вдигна ръце към устата си като тръба.
— Всички навън, с изключение на екипажа!
С изключването на двигателя настъпи тишина. Няколко минути по-късно и последният работник излезе от входния люк. Един подаде глава от малкото прозорче на пилотската кабина.
— Всички са навън, с изключение на екипажа, мистър Уинтроп.
Еймос и аз влязохме през люка в самолета, после се изкачихме по малката стълбичка от товарното в пътническото отделение, а оттам — в командната кабина. Вътре седяха трима мъже. Те ме загледаха с любопитство. Все още бяха с предпазни каски на главите.
— Това е екипажът, мистър Корд — започна официално Еймос. — Отдясно Джо Кейтс, радист. В средата Стийв Яблонски, бордови инженер на десните двигатели едно, три и пет. Отляво Вари Голд, бордови инженер на левите двигатели две, четири и шест. Не се тревожете за тях. Всички са ветерани от флота и си знаят работата.
Ръкувахме се поред и аз се обърнах към Еймос:
— Къде са вторият пилот и навигаторът?
— Тук — отвърна Еймос.
— Къде?
— Аз.
— Какъв дявол…
Той ми се ухили.
— Имаш ли някой друг, който да познава това бебче по-добре? Освен това, аз съм спал с него всяка нощ, повече от половин година вече. Кой има по-голяма право да се порадва на първия му полет?
Изгледах го продължително. После се предадох. Знаех точно какво изпитва. И аз вчера бях изпитал същото, когато не ме пуснаха да полетя с реактивния.
Заех мястото на пилотската седалка.
— По местата, момчета.
— Да, сър.
Ухилих се вътрешно. Бива си ги момчетата от флота. Погледнах списъка на контролите.