— Бордовата рампа — нагоре! — наредих аз, докато четях.
Някакъв мотор забръмча под мен. След миг на таблото пред мен светна една червена лампичка и моторът изключи.
— Бордовата рампа е вдигната, сър.
— Старт на двигатели едно и две — казах аз, присегнах напред и улових лоста, за да могат летателните инженери да включат. Мощните двигатели закашляха и избълваха черен дим. Перките се завъртяха мудно, после двигателите включиха и перките се завъртяха с плавно бръмчене.
— Десен двигател едно в ход, сър.
— Ляв двигател две в ход, сър.
Следващата заповед беше нова за мен, усмихнах се. Това не беше самолет, беше наистина морски кораб с крила.
— За полет — казах аз.
Вдясно на седалката до мен Еймос присегна и освободи лоста, който откачи крепящите подпори. Друга червена светлина проблесна на таблото пред мен и почувствах как „Сентурион“ се плъзна назад във водата. Потъна леко, със слабо полюляване. Едва доловимото плискане на водата по корпуса се долавяше зад нас. Наведох се напред и завъртях кормилото. Огромният самолет бавно се насочи и потегли към открития залив. Погледнах Еймос. Той се ухили.
Ухилих му се и аз. Досега добре. Поне плавахме.
4.
Една вълна се разби в носа на самолета, запращайки солени пръски към прозореца пред мен, тъкмо когато привършвах с изчитането на списъка. На него бяха изредени поне сто команди и имах чувството, че от потеглянето ни са изминали часове. Погледнах си часовника. Едва преди шестнадесет минути бяхме напуснали дока. Загледах се през прозорците. Шестте мощни двигателя работеха плавно, перките проблясваха от слънцето и капките. Усетих потупване по рамото и се обърнах.
Радистът бе застанал зад мен с надуваема спасителна жилетка в едната ръка и сгънат парашут в другата.
— Предпазното облекло, сър.
Погледнах го. Той, както и другите двама вече си ги бяха сложили.
— Оставете ги зад седалката ми.
Хвърлих поглед към Еймос. Той вече бе нахлузил жилетката и затягаше напречния колан на парашута. Излегна се на седалката с недоволно ръмжене. Погледна ме.
— Трябва да ги сложиш.
— Суеверен съм — обясних аз. — Човек не ги ли носи, никога няма нужда от тях.
Той не ми отговори, само сви рамене, а радистът се върна на мястото си и си притегна колана. Огледах кабината.
— Готово ли е?
— Да, сър! — отговориха всички едновременно.
Присегнах напред, щракнах ключа на таблото и светлините се смениха от червени на зелени. Отсега нататък трябваше да се сменят на червени само в случай на неприятност. Насочих самолета към открито море.
— Готово, момчета. Потегляме!
Постепенно затварях дюзата. Огромният самолет се наклони, заби нос към водата, после бавно го издигна, когато шестте перки започнаха да поглъщат въздуха. Понесохме се по повърхността, като скутер по време на летни състезания. Погледнах таблото. Стрелката за скоростта на въздуха стоеше на сто и петдесет. Гласът на Еймос долетя до мен:
— Пресметнатата скорост за издигане на този полет е сто седемдесет и пет.
Кимнах, без да го поглеждам, и продължих да отварям дюзата. Стрелката стигна до сто и шестдесет, после до сто седемдесет и пет. Вълните биеха по дъното на корпуса като чук за набиване на нитове. Докарах стрелката до сто осемдесет и пет, после започнах да отпускам лоста.
За миг не се случи нищо и аз увеличих скоростта на сто и деветдесет. Изведнъж „Сентурион“ потръпна, после се издигна над водата. Освободен от възпиращото търкане, той сякаш скочи във въздуха. Стрелките сочеха двеста и петдесет, а лостовете се движеха плавно в ръцете ми. Погледнах през прозореца. Водата беше на шестдесет метра под нас. Летяхме.
— Мамицата му! — измърмори един от мъжете зад мен. Еймос се изви на седалката си.
— Хайде, момчета — каза той, протягайки ръка. — Плащайте! — Погледна ме и се ухили. — Обзаложиха се с мен на един долар, че никога няма да се вдигнем във въздуха.
Ухилих му се и продължих да изкачвам кораба, докато стигнахме хиляда и осемстотин метра височина. После се насочих на запад, право към залязващото слънце.
— Върви мазно като детска количка — закиска се доволно Еймос от седалката си.
Погледнах към него иззад радиста, където бях застанал, докато ми обясняваше новия автоматичен сигнален регистратор. Човек трябваше само да изрече съобщението веднъж, след това да включи на автомат и регистраторът щеше да го повтаря, докато имаше захранваща енергия.