Слънцето бе върнало на бялата коса на Еймос пламтящите червени оттенъци от младостта му. Погледнах си часовника. Беше шест и петнадесет и се намирахме на около триста километра навътре над Тихия океан.
— По-добре да обръщаме назад, Еймос — казах аз. — Не ми се иска първия път да се приземяваме по тъмно.
— Терминът във флота, капитане, е „да се приводним“ — ухили ми се радистът.
— Дадено, морски — казах аз. Обърнах се към Еймос. — Приводни го.
— Да, сър.
Започнахме плавен наклонен завой и аз отново се наведох над рамото на радиста. Ненадейно самолетът залитна и аз едва не паднах отгоре му. Хванах се за рамото му, когато десният инженер извика:
— Номер пет пак закъса.
Метнах се на седалката си и погледнах през прозореца. Двигателят хвърляше масло като гейзер.
— Изключи го! — креснах аз, докато се притягах към седалката.
Жилите по врата на Еймос се изпънаха като стомана, докато се опитваше да стабилизира внезапно развилнелия се самолет. Грабнах лоста пред себе си и двамата го закротихме. Той бавно отстъпи пред усилията ни.
— Номер пет изключен, сър — обади се инженерът.
Погледнах нататък. Перката се превърташе бавно от напора на вятъра, но маслото бе спряло да изтича от двигателя.
Погледнах Еймос. Лицето му беше побеляло и пот бликаше от него, но все пак се насили да ми се усмихне.
— Ще се приберем спокойно с пет двигателя.
— Да. — Можехме да се приберем и с три двигателя според изчисленията. Но не ми се искаше да стигаме дотам. Погледнах таблото. Бе светнала червената лампичка за двигател номер пет. Докато гледах, започна да примигва червената лампичка на номер четири.
— Какво, по дяволите, става?
Двигателят закашля и почна да прекъсва, преди да сваря да погледна към него.
— Проверете номер четири! — изревах аз. Обърнах се пак към таблото. Светеше червената лампа за горивото.
— Тръбата за подаване на гориво на номер четири е запушена!
— Продухайте я с вакуума!
— Да, сър! — Чух щракването на вакуумната помпа. Друга червена светлина блесна пред мен. — Вакуумната помпа в неизправност, сър.
— Изключете номер четири! — заповядах аз. Нямаше смисъл да оставяме линията отворена с надеждата, че сама ще се прочисти. Запушените линии лесно причиняваха избухване на пожари. Все още разполагахме с четири двигателя.
— Номер четири изключена, сър.
Въздъхнах облекчено, след като изминаха десет минути и не се появи нова нередност.
— Изглежда, че ще се оправим — отбелязах аз.
Трябваше да си държа проклетата уста затворена. Едва довърших казаното и двигател номер едно започна да се дави и кашля, а командното табло пред мен засвятка като коледна елха. Задави се и двигател номер шест.
— Главната помпа за горивото изключи!
Хвърлих поглед на алтиметъра. Намирахме се на хиляда и петстотин метра и продължавахме да губим височина.
— Бий тревога по радиото и се приготви за напускане на кораба — извиках аз. Чух гласа на радиста:
— Мейдей! Мейдей! Тук експерименталният на „Корд Еъркрафт“. Падаме над Тихия. Местоположение около триста километра право на запад от Сан Диего. Повтарям! Около триста километра западно от Сан Диего! Мейдей! Мейдей!
Чух прещракване и съобщението започна да се преповтаря. Усетих нечия ръка на рамото си. После бързо се обърнах. Беше радистът. Изненадах се, после си припомних, че сега магнетофонът препредаваше зова за помощ.
— Ако желаете, ще останем и ние, сър — каза напрегнато той.
— Това не е в името на Бога и родината, морски! Тук работата е за пари. Скачайте!
Погледнах Еймос, който си беше на седалката.
— Ти също, Еймос!
Не ми отговори. Само си свали спасителния колан и стана. Чух да се отваря вратата на кабината зад мен, когато се измъкнаха през пътническото отделение към аварийния изход.
Алтиметърът показваше хиляда и сто и аз изключих двигатели едно и шест. Може би щях да успея да я спусна във водата, ако останалите два двигателя притеглеха горивото, отклонено от другите. Бяхме на хиляда метра, когато червената лампичка за аварийния люк светна при отварянето му. Хвърлих бърз поглед назад през прозорчето. Отвориха се три парашута един след друг, в бърза последователност. Погледнах таблото. Осемстотин и петдесет.