Чух шум зад себе си и извих глава. Беше Еймос, който пак седна на мястото си.
— Заповядах ти да скачаш! — изревах аз.
Той улови лоста.
— Младоците се спасиха. Сметнах, че ако сме двамата, може би ще успеем да кацнем във водата.
— Ами ако не успеем? — ревнах гневно аз.
— Няма да загубим кой знае колко. Не ни остава много време, както е при тях. Освен това, бебчето струва цял куп пари!
— Какво от това? — викнах аз. — Да не са твои пари?
Странно неодобрителен израз се появи на лицето му.
— Парите не са най-важното в този самолет. Дадох много от себе си за него!
Намирахме се на триста метра, когато номер три се задави. Натиснахме лоста, за да компенсираме дърпането надясно. На шестдесет метра двигател три спря.
— Изгаси двигателите! — изрева Еймос. — Ще се блъснем!
Прещракнах точно, когато дясното крило се гмурна във водата. Отхвърча като кибритена клечка и самолетът се заби във водата като чук. Усетих как седалищният колан се впива във вътрешностите ми и едва не изпищях от натиска, после изведнъж болката изчезна. Очите ми се избистриха и аз се огледах. Поклащахме се нестабилно върху водата, с едно крило, насочено към небето. Водата вече се процепваше в кабината под краката ни.
— Да се измъкнем от този ад! — викна Еймос и тръгна към вратата на кабината, зад нас. Завъртя бравата и натисна. После се хвърли срещу нея. Вратата не помръдваше. — Заяла е! — викна той, обръщайки се към мен.
Вперих очи в него, после скочих към аварийния люк за пилотите над главите ни. Дръпнах скобата с една ръка и натиснах капака с другата. Нищо. Погледнах нагоре и видях защо. Рамката се беше нагънала и го бе блокирала. Само динамит би могъл да го отвори сега.
Еймос не чака да му кажа какво да прави. Грабна гаечен ключ от комплекта инструменти и заудря прозореца, докато в отвора се оформи една назъбена рамка. Остави ключа да падне, вдигна спасителната жилетка и ми я подаде. Намъкнах се бързо в нея, проверявайки дали автоматичната клапа е нагласена така, че да се отвори в момента, когато докосна водата.
— Готово — каза той. — Измъквай се!
Ухилих се насреща му.
— Според морската традиция, Еймос, капитанът последен напуска кораба. След тебе, Алфонс.
— Ти луд ли си? — викна ми той. — Не мога да се провра оттук, дори ако ме срежат на две.
— Не си чак толкова голям — настоях аз. — Ще опитаме.
Изведнъж той се усмихна. Трябваше да се досетя, че Еймос е намислил нещо и да не му се доверявам, щом се усмихваше така. Тази странна вълча усмивка се появяваше на лицето му винаги, когато се канеше да направи някой номер.
— Дадено. Ти си капитанът.
— Така вече може — казах аз, присегнах се и подложих ръце да направя стъпало, в което да сложи крак, за да стигне до отвора. — Знаех си, че все някой ден ще разбереш кой е шефът.
Никога не разбра. А аз дори не видях с какво ме цапардоса. Отплувах в страната на сънищата. Бях замаян, но не съвсем. Знаех какво става, но не можех да предприема нищо. Ръцете, краката, главата, дори тялото ми принадлежаха на някой друг.
Усетих как Еймос ме избута през отвора, после изпитах някакво парещо усещане, като че ли котка дереше лицето ми. Но минах някак през тесния отвор и се понесох надолу. Падах около хиляда километра и хиляда часа и продължавах да търся кордата за парашута си, когато се строполих като торба върху крилото.
Изправих се на крака и направих опит да се покатеря обратно към отвора.
— Излизай оттам, долен, мръсен, кучи сине! — закрещях аз. После заплаках. — Измъквай се и ела да те убия!
После самолетът се обърна и някакъв отчупен отломък, долетял от крилото, ме повали настрана, като ме запрати направо във водата. Дочух мекото съскане на сгъстения въздух, когато спасителната жилетка започна да се обвива около мене. Отпуснах глава на големите меки възглавници и заспах.
5.
В Невада, където съм роден и израсъл, има главно пясъци и скали и няколко малки планини, но океани няма. Има потоци и езера, басейни във всеки местен клуб и хотел, но всички те са пълни с прясна, сладка вода, която бълбука в устата като вино, ако се случи човек да погълне от нея, докато се къпе.