— Няма свободни дни, когато служиш на Спасителя — отвърна простичко тя. — Не, Джонас, дойдох да се сбогуваме.
— Да се сбогуваме? Не разбирам. Ти каза, че след няколко седмици аз…
— Заминавам, Джонас.
Загледах я глуповато.
— Заминаваш ли?
— Да, Джонас — промълви тихо тя. — Бях тук, в болницата „Милосърдие“, само докато дочакам транспорт за Филипините. Там изграждаме нова болница на мястото на разрушената през войната. Сега ме пускат да замина със самолет.
— Но, Джени — възразих аз. — Ти не можеш да оставиш хората, които познаваш, езика, който говориш. Там ще бъдеш чужденка, ще бъдеш сама.
Пръстите й докоснаха разпятието, което висеше на черната кожена връвчица. Тихият смирен поглед на сивите й очи стана по-топъл.
— Аз никога не съм сама — отвърна простичко тя. — Той винаги е с мен.
— Не бива, Джени — обадих се отново аз. Взех брошурата, която бях открил на масичката до леглото и я отворих. — Това е само временна професия. Можеш да се оттеглиш винаги, когато пожелаеш. Не е свършил тригодишният период на послушничеството, преди да дадеш обет. Не ти е мястото тук, Джени. Просто искаш да потушиш болката и скръбта си. Прекалено си млада и красива, за да скриеш живота си завинаги под черното наметало.
Не ми отговори.
— Не разбираш ли какво ти казвам, Джени? Искам да се върнеш там, където ти е мястото.
Тя бавно затвори очи, а когато ги отвори, те бяха насълзени. Но щом заговори, гласът й беше изпълнен с мъдрост и вяра.
— Ти си този, който не разбира, Джонас — изрече тя. — Няма място, където бих желала да се върна, защото то е тук, в Неговия дом, към който аз принадлежа.
Наканих се да заговоря, но тя леко вдигна ръка.
— Ти мислиш, че съм дошла при него поради болка и скръб? Грешиш — продължи тихо тя. — Човек не бяга от живота към Бога, човек отива при Бог заради живота. Търсила съм Го през целия си живот, без да съзнавам точно какво търся. Любовта, която намерих, бе само бледна пародия на това, което знаех, че е любов; милосърдието, което раздавах беше най-ситното късче от милосърдието, което можех да дам. Тук, в Неговия дом, и в труд за Него аз намерих много повече любов от тази, която някога съм познавала. Чрез Неговата любов намерих спокойствие, удовлетвореност и щастие, тъй както повелява волята Му.
Тя замълча за миг, поглеждайки разпятието между пръстите си. Когато пак вдигна поглед, очите й бяха бистри и спокойни.
— Има ли нещо на този свят, Джонас, което би ми дало повече от Бога?
Не й отговорих.
Тя бавно вдигна лявата си ръка към мен. Погледнах надолу и видях тежкия сребърен пръстен на безименния й пръст.
— Той ме покани в своя дом — каза бавно тя — и аз приех пръстена Му, да го нося така, че да живея винаги с Неговата слава.
Улових ръката й и притиснах устни към пръстена. Усетих как пръстите й нежно оправят косата ми, после тя се отдалечи от леглото, като спря да ме погледне.
— Често ще мисля за тебе, приятелю мой — каза тя. — И ще се моля за теб.
Мълчаливо си изгасих цигарата. В погледа на Джени имаше такава красота, каквато никога преди не бях откривал.
— Благодаря, сестро — отвърнах тихо аз.
Без дума повече, тя се обърна и излезе през вратата. Загледах се към пода, където бе стояла, но даже и призракът й бе изчезнал от стаята.
Зарових лице във възглавницата и заплаках.
7.
Излязох от болницата в началото на септември. Седях в инвалидната количка и наблюдавах как Робер опакова и прибира последния багаж в куфара, когато вратата се отвори.
— Здравей, Младши!
— Невада! Какво правиш насам?
— Дойдох да те прибера.
Разсмях се. Чудно нещо, как години наред не се сещаш за някого, а после изведнъж ти става толкова мило, когато го видиш.
— Нямаше нужда — казах аз. — Робер щеше да се оправи.
— Аз го повиках да дойде, мистър Джонас. Помислих, че ще бъде като в доброто старо време. Човек се чувства много самотен на ранчото, ако няма какво да прави.
— А аз пък реших да си поотпочина — добави Невада. — Войната свърши и дадох ваканция на шоуто за зимния сезон. А на Марта нищо не й харесва повече от това да се грижи за някой инвалид. Тя е вече там и се готви да ни посрещне.
Изгледах ги и двамата и се ухилих.
— Явно сте се наговорили, а?