— Съвсем правилно — каза Невада и мина зад количката. — Готов ли си?
Робер затвори куфара и щракна ключалката.
— Всичко е готово, мистър Невада.
— Да тръгваме тогава — каза Невада и подкара количката към вратата.
— Трябва да спрем в Бърманк — казах аз и погледнах назад към него. — Мак е приготвил цяла купчина книжа, които трябва да подпиша.
Можеше да съм прикован на легло, но работата си продължаваше.
Бъз Долтън бе приготвил един чартърен „ICA“, който ни очакваше на летището в Сан Диего. В Бърбенк пристигнахме към два следобед. Макалистър стана, заобиколи бюрото и ме посрещна, когато изтикаха количката в кабинета му.
— Знаеш ли, за пръв път те виждам седнал.
Засмях се.
— Възползвай се от случая. Лекарите казват, че след две седмици ще се разхождам като новопроходил.
— Така, още сега бих желал да се възползвам. Избутайте го до бюрото, момчета. Приготвил съм писалката.
Беше почти четири, когато подписах и последния от купчината документи. Вдигнах уморен поглед.
— И тъй, какво ново има?
Мак ме изгледа. Отиде до една масичка до стената.
— Това — каза той, вдигайки калъфката на нещо, което приличаше на радио с прозорец на предната страна.
— Какво е то?
— Първият продукт на „Корд Електроникс Къмпани“ — заяви гордо той. — Направихме го в преобразувания Отдел за радари. Телевизор е.
— Телевизор ли? — запитах аз.
— Картини, предавани по въздуха като по радиото — обясни той. — Изобразяват се на екрана като при домашните филми.
— О, работата, която чоплеше Дюпон преди войната. Нищо не излезе.
— Сега излезе — каза Мак. — Това е следващият голям удар. Всички радио- и електронни компании се захващат с него — „RCA“, „Колумбия“, „Емерсън“, „Дженерал Електроникс“, „Филко“. Всички. Искаш ли да видиш как работи?
— Аха.
Той отиде и вдигна телефона.
— Свържете ме с лабораторията. — Покри слушалката с ръка. — Ще им кажа да пуснат нещо.
Миг по-късно отиде до апарата и завъртя някакво копче. Зад екрана пробяга светлина, после се задвижиха кръгове и линии. Постепенно се появи надпис.
Изведнъж надписът бе заменен от картина, сцена от уестърн, в който мъж на кон яздеше към камерата. Камерата се измести в близък план и аз познах Невада. Припомних си и сцената. Беше преследването от „Ренегатът“. Пет минути наблюдавахме смълчани.
— Не мога да повярвам на очите си — каза Невада, когато свърши.
Погледнах Робер. Израз на унесено възхищение се бе запечатал на лицето му. Той изви глава към мен.
— Ей това наричам чудо, мистър Джонас — промълви тихо той. — Сега мога да си гледам кино у дома, без да клеча из долнопробните заведения за негри.
— Затова значи искат да изкупят всичките ми стари филми — обади се отново Невада.
Погледнах го.
— Какво искаш да кажеш?
— Нали си спомняш деветдесетината филма, които направих и сега са моя собственост?
Кимнах.
— Търчат като луди подире ми да ги продам. И ми предлагат хубави пари. По пет хиляди долара за всеки.
Опулих се насреща му.
— Едно нещо разбрах от филмовата индустрия — казах аз. — Никога не продавай изцяло нещо, което можеш да заемеш срещу процентно заплащане.
— Искаш да кажеш да ги давам под наем, както правят с киносалоните?
— Именно — казах аз. — Зная ги тези предавателни компании. Купят ли нещо за пет, значи възнамеряват да изкарат петдесет от него.
— Не ме бива много по големите сделки — каза Невада. — Ще го уредиш ли вместо мен, Мак?
— Не знам, Невада. Аз не съм посредник.
— Свърши му работа, Мак — обадих се аз. — Нали ми каза, че искаш да вършиш работа там, където си струва.
Той се усмихна.
— Дадено, Невада.
Изведнъж се почувствах уморен. Отпуснах се на стола. Робер веднага застана отстрани.
— Добре ли сте, мистър Джонас?
— Уморен съм — отвърнах аз.
— Може би е по-добре да останете в апартамента тази нощ. Утре може да заминем за ранчото.
Погледнах Робер. Мисълта да си легна бе много съблазнителна. Задникът ме болеше от тази количка.
— Ще поръчам кола — каза Мак и вдигна телефона. — Можеш да ме оставиш в студиото на път за града. Имам да свърша малко работа там.