Умът ми работеше през цялото време, докато пътувахме към студиото. Когато колата спря пред портала, изведнъж всичко ми стана ясно.
— Ще трябва да направим нещо за замяната на Бонър — каза Мак, като излизаше. — Не е много редно един юрист да води студиото. Аз нищо не знам за филмите и производството им.
Изгледах го замислен. Прав беше, разбира се. Но кой знаеше? Само Дейвид, а той си беше отишъл. Не ме интересуваше вече. Не мислех вече за филми, не исках никого да заснема, за да го види целият свят. А там, в кабинета, който току-що бях напуснал, имаше една малка кутия с екран, каквато скоро щеше да има във всеки дом. Беден или богат. Малката кутия щеше да глътне филмите така, както кината никога не биха могли. И въпреки това, не ме интересуваше.
Дори когато бях дете, престанех ли да се занимавам с някоя играчка, преставах завинаги. И никога не се връщах към нея.
— Продай киносалоните — прошепнах на Мак.
— Какво? — ахна той, сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Те са единственото в този клон, което все още носи пари.
— Продавай киносалоните — повторих аз. — След десет години никой няма да ходи в тях. Или поне не толкова, колкото се посещават сега. Ще гледат филмите по домовете си.
Мак ме изгледа.
— А какво искаш да направя със студиото? — запита той с нотка на сарказъм в гласа. — И него ли да продам?
— Да — казах спокойно аз. — Само че не сега. След десетина години. Когато хората, които правят филми за тази малка кутия, изпитат глад за пространство. Тогава ще им го продадем.
— А какво ще правим междувременно? Ще го оставим да гние и ще плащаме данъци ли?
— Не — отвърнах аз. — Давай го под наем, както направи със старото студио „Метро Голдуин“. Дори да не печелим или да си докараме малко загуба, няма да се оплаквам.
— Наистина ли смяташ така? — загледа ме той.
— Наистина — казах аз и преместих поглед от него към покрива на студиото. Сякаш го виждах за пръв път. Беше грозен и черен от катрана. — Мак, виждаш ли покрива?
Той се обърна да го погледне и примижа срещу слънцето.
— Преди да сториш каквото и да било — наредих меко аз, — кажи да го боядисат в бяло.
Вмъкнах си главата в колата. Невада ме изгледа особено. Гласът му бе едва ли не печален:
— Изглежда нищо не се е променило, а, Младши?
— Не — отвърнах уморено аз. — Нищо не се е променило.
8.
Седях на верандата и примигвах срещу следобедното слънце. Невада излезе от къщата зад мен и се отпусна в един стол. Измъкна пачка тютюн от джоба и като отхапа едно парче, прибра останалото. После извади от другия си джоб нож и парче дърво, което започна да дялка.
Загледах го. Беше обул чифт избелели джинси. Напоена с пот риза от еленова кожа, видяла и по-добри дни, покриваше едрия гръден кош и широките рамене, а около врата си бе вързал кърпа в червено и бяло, за да поеме потта. С изключение на побелялата си коса изглеждаше все такъв, какъвто го помнех от дете, с бързи загорели и силни ръце.
Светлите му очи се насочиха към мен.
— Две отмиращи изкуства — каза той.
— Кои?
— Дъвченето на тютюн и дялкането — обясни той.
Нищо не отговорих.
Загледа се в парчето дърво в ръцете си.
— Много вечери прекарах с баща ти на тази веранда, дъвчех си тютюна и си дялках.
— Да?
Той се изви и изплю част от тютюневия сок през перилата на верандата към прахта долу. После пак се обърна към мен.
— Спомням си една нощ — продължи той. — Баща ти и аз седяхме тук, точно както сега. Бяхме изкарали един истински кучешки ден. Зной, от който ти се струваше, че яйцата ти са се стопили от собствената си пот. Изведнъж той вдигна очи към мен и ми каза: „Невада, каквото и да се случи с мен, ти ще се грижиш за момчето ми, нали? Джонас е добро момче. Понякога задникът му пораства повече от гащите, но иначе е добър и има всички заложби в себе си да стане един ден нещо повече от баща си. Обичам го хлапето, Невада. Той ми е всичко, което имам“.
— Никога не ми е казвал това — обадих се аз, загледан в Невада. — Никога. Нито веднъж!
Невада ме стрелна с очи.
— Мъже като баща ти не говорят много за такива неща.
Засмях се.
— Той не само не го е говорил — казах. — Никога дори не го е показвал. Винаги ме кастреше за щяло и нещяло.