Очите на Невада се бяха приковали в моите.
— Той винаги беше зад гърба ти, когато ти имаше неприятности. Може би викаше, но никога не ти обърна гръб.
— Измъкна ми под носа момичето и се ожени за нея — изрекох горчиво аз.
— Може би го стори за твое добро. Може би е знаел, че тя всъщност не бе за тебе.
Не реагирах.
— Защо ми го казваш сега? — запитах аз.
Нищо не можех да прочета в тези негови индиански очи.
— Защото някога баща ти ме помоли да бдя над теб. Направих вече една грешка. Видях те колко си сръчен в бизнеса и сметнах, че си вече порасъл. А ти не беше. А не ми се иска два пъти да разочаровам човек като баща ти.
Останахме смълчани няколко минути, после Марта дойде с чая ми. Каза на Невада да изплюе тютюна и да спре да мърси верандата. Той ме погледна сконфузено и отиде долу да се отърве от тютюна зад храстите.
Когато се връщаше към верандата, чухме някаква кола да идва по нашия път.
— Кой ли ще е? — запита Марта.
— Сигурно е лекарят — казах аз. Старият Док Хенли трябваше да ме навестява всяка седмица.
Междувременно колата беше вече пред входа и аз видях кой идва. Изправих се, облегнах се на бастуна, а Моника и Джо-Ан пристъпиха към нас.
— Здравейте — поздравих ги аз.
Бяха се върнали в Калифорния, както ми обясни Моника, за да освободят апартамента и тъй като искала да поговори с мен за Еймос, на път за Ню Йорк се отбили в Рено за малко. Влакът им заминавал в седем часа.
Видях многозначителния поглед, който Марта отправи към Невада, щом чу това. Невада се изправи и погледна Джо-Ан.
— Долу имам едно доресто конче, което си умира да бъде пояздено от такава млада дама като вас.
Джо-Ан го погледна с обожание. Погледът й явно издаваше, че го е гледала на кино. За нея той бе истински герой.
— Не знам — каза колебливо тя. — Никога досега не съм яздила кон.
— Ще ви науча. Лесно е, по-лесно отколкото да скачаш на въже.
— Не е облечена за езда — възрази Моника.
Наистина не беше. Не можеше да язди с пъстрата рокля, в която толкова приличаше на майка си. Марта заговори бързо:
— Имам чифт дънки, които са се свили от прането и са ми малки. На нея ще й бъдат таман.
Не зная чии бяха дънките, но бях сигурен в едно: никога не са принадлежали на Марта. Това ясно личеше от начина, по който прилепваха на четиринадесетгодишните бедра на Джо-Ан, плоски и тънки, едва загатващи за бъдещите женствени извивки. Черната коса на Джо-Ан бе изпъната назад от челото на конска опашка и в нея имаше нещо, което ми бе странно познато. Не можех да определя точно какво.
Загледах я как тича през вратата подир Невада и се обърнах към Моника. Тя ми се усмихваше. Отвърнах на усмивката.
— Израства — отбелязах аз. — Ще стане хубаво девойче.
— Днес са деца, а утре изведнъж вече млади госпожици. Бързо растат.
Кимнах. Сега бяхме сами и между двамата се установи неловко мълчание. Взех си цигара и я погледнах.
— Искам да ти разкажа за Еймос.
Наближаваше шест часа, когато свърших с разказа си за станалото. В очите й нямаше сълзи, макар че лицето й бе натъжено и замислено.
— Не мога да плача за него, Джонас — каза тя, като ме погледна. — Защото много пъти съм плакала заради него. Разбираш ли?
Кимнах.
— Той направи толкова лоши неща през живота си. Радвам се, че накрая е сторил едно добро.
— Нещо много храбро от негова страна. Винаги, съм си мислел, че ме мрази.
— Мразеше те — пресече ме бързо тя. — В теб виждаше всичко онова, което той не беше. Бърз, преуспяващ, богат. Мразеше те с цялата си душа. Изглежда най-после е разбрал безсмислието на тази омраза, колко неприятности ти е донесъл и се е опитал да ги оправи.
Погледнах я.
— Какви толкова неприятности ми е сторил? Между нас не е имало нищо повече извън деловите отношения.
Тя ме изгледа странно.
— Наистина ли не разбираш?
— Не.
— Значи никога няма да разбереш — каза тя и слезе от верандата.
Чухме звучния смях на Джо-Ан, която обикаляше на гърба на големия дорест кон. Стойката й беше доста добра за начинаеща. Погледнах Моника.
— Язди, сякаш е родена на седло.
— А защо не? — отвърна Моника. — Казват, че такива неща са наследствени.