— Не знаех, че си ездачка.
Тя ме изгледа с наранени и ядосани очи.
— Не съм единственият й родител — отсече хладно тя.
Изгледах я. За пръв път ми споменаваше за бащата на Джо-Ан. Стори ми се, че е късно да се спираме на това.
Чух пуфтенето на старата таратайка на Док Хенли, която завиваше към нашия път. Спря край заграденото пространство и като слезе от колата, се запъти към оградата. Никога не отминаваше кон с безразличие.
— Идва Док Хенли. Наканил се е да ме прегледа.
— В такъв случай, няма да те задържам — каза хладно Моника. — Време е да се сбогуваме.
Слезе по стълбите и се запъти към конете. Загледах я изумен. Никога не я разбирах, когато изпадаше в особените си настроения.
— Ще наредя на Робер да ви откара до гарата — извиках след нея.
— Благодаря ти! — подхвърли тя през рамо, без да се обръща. Видях я как се спря и заговори с лекаря, после се обърнах и влязох в къщата. Отидох в стаята, която баща ми бе използвал за кабинет, и се отпуснах на кушетката. Моника винаги се беше отличавала с горещия си темперамент. Човек можеше да предполага, че вече се е научила да го обуздава. Усмихнах се при мисълта как бе изправила гръб и колко наперена изглеждаше, когато се отдалечи от мен, вирнала нос във въздуха. Все още имаше много стройна фигура за жена на нейната възраст. Аз бях на четиридесет и една години, което означаваше, че тя е на тридесет и четири. И изглеждаше много добре.
Бедата с доктор Хенли бе в това, че е голям бъбривец. Можеше да ти говори до припадък, обаче нямах друг избор. От войната насам въпросът бе или той, или никой. Всичките млади лекари бяха в армията.
Беше шест и половина, когато привърши с прегледа и започна да затваря чантата си.
— Всичко е наред — каза той. — Само дето не мога да свикна с тези модерни схващания да изправят човека на крака веднага, щом може да се движи. Ако зависеше от мен, бих те държал в болницата още месец.
Невада се облегна на стената и се усмихна, докато си нахлузвах панталоните. Погледнах го и свих рамене. Обърнах се към лекаря.
— Колко време всъщност, докато проходя истински?
Док Хенли ме изгледа над очилата си.
— Можеш да проходиш още сега.
— Но мислех, че не сте съгласен с тези градски лекари — недоумявах аз. — Мислех, че искате да си почина още малко.
— Наистина не съм съгласен с тях — отвърна той. — Но тъй и тъй си навън, така че ще е най-добре да почнеш да ходиш. Няма смисъл да се излежаваш.
Затвори чантата, изправи се и тръгна към вратата. В последния момент се обърна към мен:
— Чудесно наперено девойче е дъщеря ти.
Опулих се насреща му:
— Дъщеря ми?
— Именно — каза той. — Сресала косата си така назад, честна дума, никога не съм виждал девойче толкова да прилича на баща си. Съвсем като теб, когато беше момче.
Не можех да проговоря, само се пулех. Да не беше откачил този идиот? Всички знаеха, че Джо-Ан не е моя дъщеря.
Изведнъж Док Хенли се засмя и плесна с ръка по бедрото си.
— Никога няма да забравя как майка й дойде в кабинета ми — каза той. — Беше вече твоя жена, разбира се. Не бях виждал такъв голям корем. Нищо чудно, казах си аз, че се оженихте тъй набързо. Оплодил си я преждевременно.
Той ме погледна и се усмихна.
— Това беше, преди да я прегледам, разбираш — бързо продължи той. — Можеше с перце да ме повалиш, когато прегледът показа, че е едва на шест седмици. Просто един от редките случаи. Беше така нервна и разстроена точно тогава, че се беше надула с газове като балон. Дори направих справка в документите да проверя датата на женитбата ви, за да се убедя. И дяволът нека ме вземе, ако не беше факт, че си я насадил точно две седмици след женитбата ви. Но мога да ти кажа едно нещо, момко. — Той се обърна към вратата. — Когато си й го наблъскал, наблъскал си го здраво! — продължавайки да се киска похотливо, той излезе.
Почувствах как една огромна буца ми пречи да дишам. Приседнах на кушетката. Толкова години. Толкова години съм бил на погрешен път. Изведнъж разбрах какво е искал да ми каже Еймос след завръщане от полета. Той бе видял колко разгневен бях през онази нощ и бе обърнал омразата ми срещу самия мен. С цената на малката Моника.
Каква комбинация бяхме Еймос и аз. Но той поне сам бе видял светлината. Не бе станало нужда някой да му я набива в главата. И се бе опитал посвоему да оправи нещата. Докато аз… аз дори не извих глава да потърся истината. Достатъчно ми беше да трупам обвинения срещу целия свят за собствените си глупости. Аз бях този, който бе воювал срещу баща си, защото мислех, че не ме обича. Това пък беше най-големият гаф от всички.